Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— На мен може и да ми прости, но на теб няма да ти прости.
— Щом идеята е моя, значи и рискът е мой.
— Някой път ще си докараме беля — въздъхнах аз.
— Глупаците са късметлии — изсмя се Таня.
— А как ще ми съобщиш, че трябва да се озова на пейката в парка?
— Във вилата има телефон. Ще ти се обадя. Ти ще се качиш в автобуса и ще отидеш на съответното място. Неслучайно хората казват, че гениалните неща са прости.
Спогледахме се първо с усмивка, сетне се усмихнахме по-широко, а накрая прихнахме да се смеем с глас.
— Е? — попита Таня.
— Решено — отвърнах аз.
На другата сутрин мъжът ми тръгна на репетиция, Дима беше на работа, а аз отидох да купя вестници. Таня дойде и ние се захванахме с подготовката. Писмото звучеше лаконично и заплашително. Таня подреди числата на сумата, аз се намусих, а тя щедро лепна още една нуличка.
— Ама че си лакома — поклатих глава.
— Като ще рискуваме, поне да знаем защо го правим. Татенцето има ли толкова пари?
— Има — кимнах. — Татенцето има много неща, само че въпросът е дали ще поиска да си развърже кесията.
— А къде ще иде…
След това старателно унищожихме следите от трудовия си подвиг.
— Така — почеса се зад ухото Таня, — ще подхвърля писмото и машината ще се завърти.
Налегнаха ме съмнения.
— Таня, защо не отложим малко тази работа? Сега не й е времето. Аркаша има проблеми с Ленчика. И в момента на татенцето май не му е до мен…
— Не се тръшкай. Щом сме решили, няма защо да протакаме. Ленчика си е Ленчика, а за нас времето е пари.
— Всеки ден мъжът ми ме откарва на работа, а Дима ме посреща. Кога според теб могат да ме „похитят“?
— Утре имаш ли „прозорец“?
— Утре е сряда. Имам.
— По това време ще идеш до магазина…
Денят беше мрачен, а аз още от сутринта нямах настроение. Гледайки се в огледалото, ругаех и дори теглих една и на Таня. Как ли щяхме да загазим с нейните гениални планове… И току-виж не удържим главите на раменете си… Но тя беше права за едно: щом сме започнали нещо, трябваше да го доведем докрай… Валера надникна в банята и мрачно ме попита:
— Готова ли си?
Напоследък с него се виждахме рядко и още по-рядко си говорехме. Той не бързаше да ме напусне, но се ядосваше и трупаше обида.
— Готова съм — отвърнах му аз, размишлявайки за своите проблеми.
— Тогава да вървим. Тази вечер ще се забавя — каза ми Валера вече в колата. — Твоето момче ще те посрещне ли?
— Разбира се. А ти при твоята „бабичка“ ли ще ходиш? — клъвнах го аз. Валера оцъкли очи, но замълча. Да, днес настроението ми беше скапано и напразно дразнех мъжа си. Добър или лош, той все пак ми беше съпруг и трябваше да спазвам приличие. Стигнахме до училището. — Благодаря ти — кимнах му аз, стараейки се да бъда колкото се може по-мила.
— До скоро — отвърна ми той, замълча за миг и най-ненадейно попита: — Лада, как стигнахме дотук?
Не се впуснах да му отговарям, затворих вратата и си тръгнах.
Обадих се в службата на Таня от училище. Тя ме поздрави и закачливо се поинтересува:
— Е, какво? Започваме ли?
— Започваме — въздъхнах аз.
— Не долавям боен устрем.
— Върви по дяволите…
— Всички ще идем там… Адреса го помниш, знаеш и къде е скрит ключът. Там има храна за цяла рота и книги — за цяла библиотека и за всякакъв вкус. До пет и половина ще бъда в кабинета си.
Ние се сбогувахме и аз затворих слушалката.
„Прозорецът“ ми беше от един часа до два и половина. Обявих в учителската стая за всички, които искаха да чуят, че отивам до магазина. Ръмеше дъжд и никой не пожела да ми направи компания.
Излязох от училището, отворих чадъра си и се отправих към спирката. Вилата на художника Петрушин — стария приятел на Таня, който беше бездарник и алкохолик, всъщност се намираше в рамките на града, на километър и половина от околовръстното шосе в селото Песково. Дотам можеше да се стигне с автобус, но аз се побоях да използвам градския транспорт, защото можех да се натъкна на някой познат. Затова слязох на последната спирка на тролея и тръгнах пеша към селото право през горичката, през самолетната писта, а сетне покрай едно езеро, което нямаше име, или поне на мен то не ми беше известно.
Дъждът постепенно започна да спира, през локвите и калта се вървеше, но аз не бързах и се движех с бавна крачка, тъй като щях да лежа в мазето, където не ме очакваше кой знае какво удоволствие, а пък навън, макар и да валеше, все пак въздухът беше чист и нямаше стени, които да ме притискат от всички страни.