Стъклените книги на крадците на сънища

Приел бе имената постепенно, първо от другите, а накрая бе започна да ги използва и сам въпреки подигравателните забележки. Но дори и те бяха по-добри от предишната му самоличност, белязана от провал и загуба.

Камшикът бе повредил и носа му и обонянието му бе слабо. Знаеше, че стаята, в която живееше под наем, е по-неприятна, отколкото му казваха сетивата му — виждаше близките канавки и логичното заключение беше, че стените и подовете са се пропили със зловонните им изпарения. Това не му пречеше. Таванската стая беше евтина, изолирана, от нея се излизаше на покрива и — най-важното — бе в сянката на голямата библиотека. Що се отнася до собствената му миризма, той се задоволяваше с ежеседмични посещения на Славянските бани близо до Седми мост, където парата облекчаваше вечно зачервените му очи.

Кардинал Чан беше чест посетител на Библиотеката. Именно знанието беше неговото предимство пред съперниците му, смяташе той — защото всеки може да е безмилостен. Но очите не му позволяваха дълги часове проучвания. Вместо това Чан се сприятеляваше с библиотекарите и ги въвличаше в дълги изпълнени с въпроси разговори за работата им — специални колекции, организационни теории, планове за закупуване на нови книги. Занимаваше се с тези въпроси спокойно и непреклонно, докато накрая — по памет и чрез умствени асоциации — вече можеше да изолира поне три четвърти от това, което му трябваше, без да прочете и дума. И така, макар да посещаваше мраморните зали на Библиотеката почти всеки ден, Кардинал Чан най-често крачеше из коридора, потънал в мисли, обикаляше по памет тъмните хранилища или говореше разпалено с някой пребледнял, но професионално толерантен архивист за точния произход на някой нов том по генеалогия, който може би щяло да му се наложи да погледне по-късно.

Преди инцидента с камшика и младия аристократ, който го беше използвал, Чан беше, така да се каже, вечен студент — което значеше, че бедността не го тревожеше и че нуждите му, тогава по необходимост, а сега по навик, бяха малко. Макар напълно да бе загърбил онзи живот, моделът на ежедневието му го бе белязал и работната му седмица преминаваше в изпитана спартанска рутина: Библиотеката, кафенето, клиентите, пътувания от името на тези клиенти, баните, пушалнята на опиум, бордеят и събирането на сметките, което често включваше повторни посещения при бивши клиенти в различно (спрямо тях) качество. Живот, белязан от усилна работа и големи отрязъци привидно загубено време, заето с реещи се мисли, дълбок сън, наркотични сънища и своенравни дреболии.

Когато не бе успокоен така обаче умът му бе неуморен. Поезията за него бе един от източниците на редовна утеха — колкото по-модерна, толкова по-добре, понеже това обикновено означаваше по-малко текст. Бе открил, че като разпредели внимателно строфите, които прочита наведнъж, и затвори очи, за да ги осмисли, може да поддържа едно деликатно стабилно, макар и мъчително накрая, темпо за цяла не много дебела книга. Беше се занимавал по този начин с новия превод на Линч на фрагментите от „Персефона“ (открита в някаква неплячкосана солунска развалина), когато бе вдигнал очи и бе видял жената във влака. Усмихна се при тази мисъл, докато лежеше в полусън на сламеника си, защото стиховете, които четеше тогава — „смазана принцеса/адова невеста“ — като че ли точно илюстрираха създанието пред него. Мръсното палто, окървавеното лице, вкоравените от засъхнала кръв къдрици, пронизващите и сиви очи — среща на такава хубост и такава поквара — стори му се много впечатляващо, дори поразително. Тогава бе решил да не тръгва след нея, да остави случката на собствената й отличителност, но сега се питаше дали да не я намери, като си спомни (с тръпка на похот) линиите, които сълзите бяха оставили по страните й. След кратък размисъл реши да попита в публичния дом — така окървавена нова проститутка все щеше да накара някого да приказва.