Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Канеше се да обърне страницата, когато друго заглавие привлече погледа му. Убит провинциален аристократ — някой си лорд Тар, не беше чувал за него. Прегледа текста и научи, че болнавият Тар бил открит в градината си, по нощница, с разкъсано гърло. Макар да бе възможно да е бил нападнат от звяр, имаше подозрения, че раната е била брутално разкъсана, за да прикрие дълбок напречен разрез от някакво острие. Предстояха разследвания. „Винаги предстоят разследвания“, каза си Чан и посегна към чашата си — точно затова той имаше редовна работа. Защото никой не обичаше да чака.
И съвсем на място, някой до него се изкашля дискретно. Чан вдигна поглед и видя войник в униформа — червена куртка и панталони, черни ботуши, меден шлем с конска опашка в едната ръка, другата бе положена на ефеса на дълга сабя. Стоеше на вратата, сякаш щеше да се изцапа, ако влезе в „Морският плъх“. След като привлече вниманието на Чан, войникът кимна и изтрака с токове.
— Елате с мен, господине — каза почтително. Останалите клиенти се държаха, все едно не са чули нищо. Чан кимна на войника и се изправи. Нещата ставаха по-бързо, отколкото бе очаквал. Взе бастуна си и остави вестника да го чете някой друг.
Войникът мълчаливо го поведе към реката. Ярката му униформа сякаш трептеше на едноцветния фон от каменни павета, сива мазилка на петна и черни локви зловонна застояла вода. Чан знаеше, че и собственото му палто има подобен ефект, и се усмихна при мисълта, че двамата приличат на някаква странна двойка, и на това колко би се отвратил войникът от подобна мисъл. Завиха зад един ъгъл и се качиха на надвесен над реката каменен балкон. Широката черна вода минаваше под тях, отсрещният бряг едва се виждаше през дрипите мъгла, която или още не се беше разнесла от предната нощ, или вече се събираше отново. Някога, когато кварталът процъфтявал, балконът бил кей за корабчета за разходки и лодки под наем. След това бе оставен да се руши, въпреки че редовно се използваше за престъпни сделки след залез.
Както очакваше, там стоеше подполковник Аспиш с адютанта си. Зад тях стояха трима войници, а още двама чакаха в завързаната за витата стълба лодка. Чан спря и остави придружителя си да отиде при командира си, да изтрака с токове и да докладва. Аспиш кимна и след миг дойде при Чан, където останалите не можеха да ги чуят.
— Къде е той? — попита рязко и тихо. Беше силен строен мъж, оредяващата му коса беше ниско остригана. Извади от червената си куртка тънка черна пура, отхапа върха, изплю го и извади кибрит. Обърна се с гръб към вятъра, запали пурата, издиша облак синкав дим и върна острия си поглед върху Чан, който не беше отговорил. — Е? Какво ще ми кажете?
Чан по принцип ненавиждаше властта, защото дори когато бе прикрита зад практическа необходимост или зад тежестта на традициите, не виждаше в нея нищо друго, освен изражение на деспотична лична воля и това дълбоко го дразнеше. Църквата, военните, правителството, аристокрацията, търговците — настръхваше при всяко взаимодействие с тях. И така, въпреки че признаваше на Аспиш вероятната му компетентност, у него се надигаше порив — дори само заради начина, по който офицерът отхапа върха на пурата си и го изплю — да се нахвърли върху него с бръснача си на мига, независимо от последствията. Вместо това отговори колкото можа по-спокойно:
— Мъртъв е.
— Сигурен ли сте? Какво направихте с трупа? — Аспиш мърдаше само устните си, тялото му беше неподвижно. Погледнат откъм гърба, както го виждаха хората му, той само слушаше Чан.
— Не съм направил нищо с трупа. Не го убих аз.
— Но ние… бяхте инструктиран…
— Той вече беше мъртъв.
Аспиш замълча.
— Проследих го от площад „Хейдриън“ до провинцията, до Ориндж Канал. Той се срещна с група мъже и заедно посрещнаха някаква лодка, която плуваше нагоре по канала. Разтовариха нещо от нея, натовариха го на две каруци и ги закараха в една къща наблизо. Голяма къща. Знаете ли до коя къща, близо до Ориндж Канал?
— Досещам се.
— Очевидно поводът беше важен — смятам, че официалната причина бе годежът на дъщерята на лорда.
— За германеца — каза Аспиш.
— Успях да вляза в къщата. Успях да намеря полковник Трапинг и след известни трудности успях да сипя нещо във виното му…
— Чакайте — прекъсна го Аспиш. — Кой друг беше там? Кой беше с него на канала? Какво стана с каруците? Ако го е убил някой друг…