Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Моля да внесете по-скоро детето вътре — прошепна енорийският служител, като отвори широко вътрешната врата на черквата.

Там бе толкова студено и страшно, че малкият Пол би могъл да попита като Хамлет: „В гроба ли?“ Високият, обвит с креп амвон и аналой, мрачната редица празни фамилни места, губещи се под галериите, свободните скамейки20, издигащи се до покрива и тънещи в сянката на големия зловещ орган, прашните рогозки и студените каменни плочи, ужасните пусти пейки и пътеки и влажният ъгъл, където висеше въжето на камбаната и където бяха струпани черните подпори, използувани при погребение, както и някои лопати, кошници и навито на кълбо въже със страхотен вид, странната, непривична, неприятна миризма и мъртвешка светлина — всичко това се съчетаваше в едно цяло. Гледката бе студена и печална.

— Сега тук има венчавка, сър — съобщи енорийският свещеник, — но почакайте в църковната канцелария и тя скоро ще свърши.

Преди да се обърне да им покаже пътя, той се поклони на мистър Домби и му се поусмихна, давайки да се разбере, че той (енорийският служител) помни как е имал удоволствието да участвува при погребението на жена му и се надява, че оттогава мистър Домби се чувствува добре.

Дори сватбената церемония изглеждаше печална, когато мина покрай олтара. Младоженката беше твърде стара, а младоженецът — твърде млад. Престарял франт с монокъл вместо око изпълняваше задълженията на кум, а в това време гостите трепереха от студ. В църковната канцелария камината пушеше. Много стар, съсипан от работа адвокатски чиновник с ниска заплата, „извършващ обиск“, движеше показалеца си по пергаментовите страници на огромна книга (една от множеството подобни на вид томове), препълнена с дати на погребения. Над камината висеше план на гробниците под черквата и за развлечение на компанията мистър Чик прочете на глас приложеното отдолу обяснение и не спря, докато не изчете докрай справката за гроба на мисис Домби.

Последва нова ледена пауза, а след това малка хриптяща прислужница, страдаща от задух — мястото й бе на гробището, а не в черквата, — ги извика да отидат до купела. Тук те почакаха още, докато участниците в брачната церемония записваха имената си, а през това време малката хриптяща прислужница — отчасти поради заболяването си, отчасти за да не я забравят участниците в брачната церемония — бродеше из черквата и кашляше като бухал.

Тогава един църковен служител (единственият жизнерадостен субект там, при това гробар) дойде с кана топла вода и след като я изля в купела, спомена нещо за постопляне — впрочем милиони галони вряла вода нямаше да стигнат за случая. После свещеникът — приветлив, кротък млад човек, очевидно уплашен от младенеца — се появи подобно на главния герой от приказка за духове — „висока фигура, цялата в бяло“, — при вида на когото Пол огласи цялата църква с рева си и не млъкна чак докато го извадиха от купела с посиняло лице.

Но даже когато и това отмина, за голямо облекчение на всички присъствуващи, през останалата част на церемонията гласът му непрекъснато се чуваше под сводовете — ту по-слаб, ту по-силен, ту затихващ, ту отново неудържимо протестиращ срещу нанесената му обида. Плачът до такава степен отвличаше вниманието на двете дами, че мисис Чик непрестанно отиваше до централната пътека да предава разпорежданията си чрез прислужницата, а мис Токс държеше молитвеника си отворен на Барутния заговор21 и от време на време прочиташе отговори от тази служба.