Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Виж какво — каза Поли, — ти се ядосваш, защото си добро момиче и обичаш мис Флорънс, а се нахвърляш върху мен, защото няма върху кого друг.

— Много им е лесно на някои да не избухват и да говорят кротко, мисис Ричардс — отговори Сузан, леко омекнала, — когато с тяхното дете се отнасят като с принц и го глезят и милват, докато на него не му се прииска да се отърве от такива приятели, но когато обиждат едно мило, невинно, хубаво малко създание, което не заслужава нито една лоша дума, случаят е съвсем различен наистина. Боже господи, мис Флой, непослушно, лошо дете, ако моментално не затворите очи, ще викна таласъмите горе от тавана и те ще дойдат да ви изядат жива.

При тези думи мис Нипър нададе страшно мучене, сякаш то идваше от добросъвестен таласъм от породата на биковете, желаещ да изпълни възложеното му сурово задължение. След като успя най-сетне да умири малката си питомница, като покри главата й със завивките и три-четири пъти ядосано тупна възглавницата, тя скръсти ръце, сви устни и прекара останалата част от вечерта, седейки, загледана в огъня.

Макар за малкия Пол да казваха, че „много разбира за възрастта си“ — израз, употребяван относно децата, — той нищо не разбра както от всичко това, така и от приготовленията за кръщенето му, определено да стане след два дена. Но приготовленията, свързани с неговото собствено облекло, както и това на сестра му и на двете им бавачки, се извършваха около него с пълна пара. Дори и при настъпването на знаменателното утро той изобщо не усети важността му, а напротив — бе необичайно склонен да се обижда на околните, че го обличат, за да го изведат.

Беше мрачен, есенен ден с пронизващ източен вятър — ден, отговарящ на събитието. Самият мистър Домби въплъщаваше в себе си вятъра, неприветливостта и есенната тъга на кръщенето. В очакване на гостите той стоеше в библиотеката и бе суров и хладен като времето. А когато поглеждаше навън от остъклената стая към дърветата в малката градинка, техните кафяво-жълти листа капеха, като че обрулени от погледа му.

Уф! Какви тъмни и студени бяха стаите, сякаш тънеха в траур, също като обитателите на къщата. Книгите, грижливо подбрани по формат и наредени в строй подобно войници, в хладни, твърди, хлъзгави униформи, внушаваха едно-единствено нещо — студ. Библиотечният шкаф, със стъклените си витрини и ключалките, не предразполагаше към близост. А бронзовият мистър Пит, без ни най-малка следа от божествения си произход19, охраняваше отгоре недостъпното съкровище като омагьосан мавър. Поставените от двете страни на шкафа прашни урни, изровени от древни гробници, проповядваха, като от два амвона, разрушение и упадък. А огледалото над камината, в което едновременно се отразяваха мистър Домби и портретът му, бе преизпълнено с меланхолични размишления.

От всички вещи като че неогъваемият железен ръжен предявяваше претенции за най-близко родство с мистър Домби, в стегнат фрак, с бяла връзка, тежка златна часовникова верижка и скърцащи обувки. Но това можеше да се твърди само до появата на мистър и мисис Чик, неговите законни родственици, които своевременно пристигнаха.