Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Мой скъпи Пол — прошепна мисис Чик, като го прегърна, — надявам се, това е началото на редица щастливи дни.
— Благодаря, Луиза — отвърна ледено мистър Домби. — Здравейте, мистър Джон.
— Здравейте, сър — отговори Чик.
Той подаде ръка на мистър Домби, като че се страхуваше да не го хване ток. Мистър Домби я пое, сякаш се докосваше до риба, водорасло или някакво подобно лепкаво вещество, и веднага му я върна с изискана вежливост.
— Може би, Луиза — обади се мистър Домби, като завъртя леко главата над връзката си, сякаш тя бе във фасунга, — предпочиташ да се запали камината?
— О, скъпи мой Пол, не — промълви мисис Чик, която правеше усилие да не й тракат зъбите, — на мен не ми е необходимо.
— Мистър Джон — обърна се към него мистър Домби, — не чувствувате ли хлад?
Мистър Джон, вече пъхнал ръце дълбоко в джобовете и канещ се да затананика онзи същия кучешки припев, предизвикал преди това такова дълбоко негодувание у мисис Чик, заяви, че се чувствувал чудесно.
Той добави тихо: „С моето… тидл-ту-ра-ра…“, но за щастие бе прекъснат от Таулинсън, който обяви:
— Мис Токс!
Тогава се появи прелестната покорителка с посинял нос и неописуемо замръзнало лице, тъй като по случай церемонията се бе облякла извънредно леко, с множество развети фльонги.
Сред обгръщащата я тънка газова материя мис Токс се наклони надолу съвсем като театрален бинокъл. Тя направи дълбок реверанс в знак на признателност към мистър Домби, който пристъпи напред да я посрещне.
— Никога не ще забравя този ден, сър — разнежено каза мис Токс. — Невъзможно е да го забравя. Скъпа моя Луиза, не мога да повярвам на сетивата си.
Ако мис Токс можеше да повярва поне на едно от сетивата си, тя би признала, че денят е много студен. Това бе съвсем ясно. Тя се възползува от първия удобен случай, за да възстанови кръвообращението във върха на носа си, като скришом го разтри с носната си кърпичка, за да не би с крайно ниската си температура той да предизвика неприятно изумление у младенеца, когато настъпи моментът тя да го целуне.
Скоро с голяма тържественост мисис Ричардс внесе младенеца, а Флорънс, под охраната на енергичния, млад пазач, Сузан Нипър, завършваше шествието. Макар че сега обитателите на детската стая не носеха такъв дълбок траур, както в началото, осиротелите деца не можеха да прояснят времето с вида си. На всичко отгоре младенецът започна да плаче — навярно носът на мис Токс е бил причината. Това попречи на мистър Чик неуместно да осъществи искреното си намерение да обърне повече внимание на Флорънс. Този джентълмен, безразличен спрямо по-висшите качества на един безупречен Домби (навярно понеже имаше честта самият той да бъде свързан с един Домби и бе отблизо запознат със съвършенството), наистина обичаше момиченцето и проявяваше чувствата си, а сега отново се канеше да ги прояви посвоему, но Пол заплака и другарката му в живота го възпря.
— Флорънс, дете мое! — бързо се обади лелята. — Какво чакаш, миличка? Покажи му се! Позабавлявай го!
Температурата се понижи или би могла да се понижи от ледения вид, с който мистър Домби наблюдаваше малката си дъщеря — като пляскаше с ръце и се повдигаше на пръсти пред трона на неговия син и наследник, тя накара младенеца да сведе очи от висотата на своето величие и да я погледне. Може би и някакво похвално усилие от страна на Ричардс да бе допринесло за резултата, но той наистина погледна надолу и утихна. Когато сестра му се скри зад бавачката си, той я проследи с очи. А щом тя отново се показа и му извика весело, той трепна и загука с всичка сила — даже се разсмя, когато тя изтича до него, и погали къдриците й с малките си ръчички, докато тя го обсипваше с целувки.
Дали тази сцена достави удоволствие на мистър Домби? Лицето му не изрази с ни най-малко потрепване подобно нещо, но за него не бяха обичайни външните белези на каквото и да е чувство. Ако в стаята се прокрадна слънчев лъч, за да озари забавляващите се деца, то той не достигна до лицето му. Бащата гледаше така невъзмутимо и студено, че дори светлината в засмените очи на малката Флорънс угасна, когато най-накрая погледите им случайно се срещнаха.
Да, есенният ден наистина бе мрачен и сив и в настъпилата тишина листата печално капеха.