Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Усетили появата на нови лица, пациентите извърнаха безумните си ококорени очи към Паулус, Кир и Янти. И заломотиха. Ухилиха се и от устите им потекоха лиги. Един от тях нададе ужасѐн вик и издрънча с веригите. Друг зави като куче. Янти сграбчи принца за ръка.
— Не се страхувай — каза Паулус. — Няма да им позволя да ти навредят.
Те бяха оковани, безпомощни и Янти би могла да ги унищожи с една-едничка мисъл, но прие безропотно обещанието му да я закриля. Ако така се почувства по-добре…
— И тъй — къде е Анейси? — попита принцът.
Откриха я във второто спално, където бе доста по-тихо. Херцогинята бе побеляла и дебела, с неспокойни движения на ръцете и поведение на човек, завладян от отчаяние. Бършеше често зачервения си нос и очите ѝ бяха подпухнали. Седеше на една маса в средата на помещението, докато пациентите наоколо се гърчеха и издаваха приглушени звуци. Янти забеляза, че тези са със завързани усти.
— Анейси — повика я Паулус и разтвори ръце.
Тя го погледна и лицето ѝ светна.
— Паулус? Къде е Кир?
— Наистина трябва да носиш очила — каза Кир от вратата зад принца.
— Много добре си виждам — възрази херцогинята. — Умът ми…
— Чува гласове, но не ги свързва с лица? — довърши засмяно херцогът.
— Умът ми бе зает с други неща — поправи го тя.
— Нова книга? — попита Паулус.
— О, нищо особено. — Тя махна с ръка.
— Но съм сигурен, че ще е чудесна — настоя младият принц.
Тя се изчерви.
— Може би ще е добре да ти дам да почетеш малко.
Паулус се пресегна и хвана ръцете ѝ.
— Знаеш, че бих го направил с удоволствие. Но не сега. Държавни дела и прочее. — И пусна ръцете ѝ.
Тя кимна енергично и добави съзаклятнически:
— Разбирам напълно. — Погледът ѝ се премести към Кир и тя отвори уста да заговори.
— Скъпа — прекъсна я той. — Не ме карай да избирам между честност и обич.
— Но какво става тук? — додаде Паулус. — Разбрах, че се нуждаеш от помощ.
— Да, така е. И не е. — Тя въздъхна. — Да и не. — Закърши объркано ръце и въздъхна. — Звуците, които издават… и тази миризма. О, божичко!
— Защо не си тръгнеш? — попита я Паулус. — Има кой да поеме работата тук.
— О, не вярвам на другите — отсече тя. — А и някои от тези пациенти са ми приятели.
— Виждам, че сте им завързали устите — обади се Янти.
Анейси извърна влажните си очи към нея и я дари с надменна усмивка. После погледна принца.
— Как иначе бих се справила? А и тези превръзки не вършат кой знае каква работа. Помолих за лекарства, но не намериха нищо подходящо. — Тя сниши глас. — Мислих доста за това и смятам, че най-добре ще е да ги натоварим на кораб и да ги отпратим нанякъде.
— На кораб? — попита Паулус. — И къде ще ги пратим?
— О, не зная — сви рамене Анейси. — Предполагам, че няма особено значение. На някое хубаво място, където те… нали разбираш?
— Ще лудуват на воля — рече Паулус.
— Именно. Важното е да не се върнат. По-добре, отколкото да ги убием, нали?
— Искаш да пратиш наши сънародници в изгнание? — изсумтя Кир.
Тя го изгледа злобно.
— Ни най-малко. Как смееш дори да го казваш?
— Моите извинения. — Той се поклони. — Значи не искаш да ги пращаш в изгнание, а само да ги отпратиш някъде, за да не се върнат никога.
— Ами да — каза тя. — Какъв избор имаме? Не можем да ги убием.
— Това вече го обсъдихме — посочи Кир.
— В края на краищата — продължи тя — какво ще кажат хората, ако разберат какво сме направили?
— Обзалагам се, че няма да кажат нищо добро.
Анейси кимна.
— Мислите ли, че ще можете да го уредите?
— Смятай го за свършено — каза Паулус.
Тя го дари с лъчезарна усмивка.
— О, Паулус, ти ще бъдеш такъв чудесен крал. — Обърна се към Янти. — А вие… вие, скъпа… — Улови Янти за ръката. — Не се тревожете. Ще направим нещо, за да подобрим вида ви.
Янти се намръщи.
— За какво говорите?
— Нашата гостенка вече трябва да се приготвя за бала — побърза да се намеси Кир. — Някой трябва да се погрижи да не изглежда толкова съблазнителна и да е малко по-царствена. В края на краищата поводът е официален.
— Разбира се — каза все така усмихнато херцогинята, но после усмивката ѝ изчезна и челото ѝ се набръчка. — Ами ако корабът е стар?
Паулус повдигна вежди.
— Е, тогава никой няма да ни обвинява, ако потъне — добави тя. — Нали?
— Етан?
Когато Лусил го разтърси за рамото, Маскелин осъзна че светлината в лабораторията е намаляла до неясен сумрак. Надигна глава от бюрото и видя, че тя го гледа разтревожено.