Диви кинозвезди

Продължихме към вътрешността на гората и все по-ясно чувахме дълбокия, вибриращ звук, който излизаше от устата на маймуните ревачи и се носеше из цялата гора — нещо подобно на рев, вой и дрезгав стон. Скоро открихме и малобройното семейство от маймуни с козина като черен кехлибар. Някои от членовете му равнодушно се прехвърляха от клон на клон, други се изтягаха на слънце и тъпчеха в устата си листа и филизи, а трети просто висяха на отлично приспособените си за хващане опашки и съзерцаваха своята „въздушна“ градина. Щом ни забелязаха, ги обзе неспокойствие и те втренчиха подозрителни погледи в нас. А когато стигнахме под тях, се наежиха и започнаха войнствено да ни замерят с клонки, листа и с други доста неприемливи амуниции.

— Ама това вече е прекалено! — викна Аластър, когато дълго парче маймунски изпражнения шумно падна през листата на около метър от главата му.

— Без нерви, Аластър! — обади се Пола. — Маймуните просто правят онова, за което хората постоянно се заканват на режисьора.

Разбрали, че „преградният огън“ от клонки и изпражнения е безрезултатен, маймуните ревнаха в оглушителен хор, протестирайки, че сме навлезли в тяхна територия. Сякаш се намирахме в дълбокия край на празен плувен басейн и слушахме армейски хор, но всеки пееше различна мелодия, и то — на китайски.

— Накарахме ги да излязат от кожата си! — изрева Пола, пуснала глас, за да надвика маймунската врява.

— Ние трябва, разбираш… реване, нали… някъде високо… дървета! — обади се Аластър.

— Казаха ми, че в гората има висока кула, откъдето изследват горните етажи на гората — намеси се в почти синхронен превод Пола.

— Точно така! — потвърди Аластър.

— Висока към петдесет метра! — въодушевено добави Пола.

— Ах, каква прелест! — рекох аз. — Ще имам удоволствието да наблюдавам как Аластър ще се катери по нея.

— О, душицо, бях забравила, че не понасяш височини! — каза Пола. — Нищо, екипът ще се качи на кулата, а ти и Лий ще останете долу.

— Колко мил директор си имаме! — зарадвах се аз. Продължихме нататък, внимателно прескачайки колоните на мравките листорези. Фантастичното им множество будеше учудване как не са унищожили цялата гора. Работата им е истинско градинарство — пренасят листата в дълги подземни ходове (понякога с площ около един декар), оставят ги да изгният и в тази плодородна среда отглеждат храната си — гъбичките. Интересно, но мравките успяват някак да „проумеят“, че ако обезлистят всички дървета около мравуняка, ще загинат от глад, и затова грижливо подбират дърветата и смъкват от всяко само определено количество листа.

На другия ден попаднахме на полянка в гората, образувана от огромно паднало дърво. Било израснало на склона, но поройни дъждове постепенно отмили най-горния пласт земя, в който се държали корените му, а после вихрушка го измъкнала с лекотата на зъболекар, който вади разклатен зъб. То свидетелстваше за неустойчивия характер на тропичната гора. Повърхностният слой на почвата е толкова тънък, че дърветата трябва да пускат големи външни корени като аркбутани, за да се задържат прави. Всъщност тези гиганти сами осигуряват храната си — хумуса, който се получава от гниене на падналите им листа. Цикълът е толкова интензивен, че се задържа само незначителен горен пласт на почвата. При изсичането на горите, което в целия свят се извършва с ужасяваща скорост, се открива този пласт и хората го използват за засаждане на земеделски култури или за пасища. Животът му е твърде кратък и после настъпва царството на ерозията. Повалянето на дърветата по естествен път обаче е истинска благодат за гората. Падащият великан сваля малки дървета и прави просека в непристъпния гъстак. Животворните слънчеви лъчи огряват храсти, пълзящи растения и фиданки, които са водили дълга борба с мрака на тропичната гора и сега избуяват. При настъпването на това търпеливо очаквано събитие заспалите от много години семена в хумуса бързо покълват и израстват към небето, преди други растения да са затулили просеката. Тъй смъртта на един от тези горски мамути е сигнал за нов живот и растеж около огромния му труп.