Kолеж за магьосници

Куентин се зарадва на срещата със старите си приятели, но още повече го зарадва осъзнаването колко се е променил самият той. В "Брейкбилс" беше израснал. Вече не беше загубенякът, който вечно се взираше в земята, не беше верният паж на Джеймс, нито момчето, безнадеждно влюбено в Джулия. След като с Джеймс се поздравиха и прегърнаха, не изпита към него някогашната почит — приятелят му да е винаги главното действащо лице в пиесата. Щом зърна Джулия, потърси в сърцето си някогашната си любов към нея. Тя не беше изчезнала, ала бе като притъпена болка от шрапнел, който лекарите не са могли да извадят.

Не му беше хрумнало, че те може да не изпаднат във възторг от срещата си с него. Вярно, че беше изчезнал ненадейно и без всякакво обяснение, но нямаше представа колко обидени и предадени се чувстват приятелите му. Седнаха един до друг и докато се взираха във водата, той им разказа накратко за непознатото, но много престижно учебно заведение, което посещаваше. Запази в тайна изучаваните предмети и се съсредоточи върху описанието на сградата на колежа. Джеймс и Джулия се притискаха един до друг, за да прогонят мартенския студ (в Бруклин вече беше месец март) — приличаха на двойка възрастни съпрузи, седнали на скамейка в парка. Като дойде неговият ред, Джеймс заразказва за дипломната си работа, предстоящия абитуриентски бал, за учителите, за които Куентин не се бе сещал от половин година. Невероятно беше, че още държи на тези неща и не проумява как всичко се е променило. А Джулия… "Нещо се е случило с нежната луничава Джулия, докато ме е нямало" — помисли си Куентин. Запита се дали не си въобразява, защото вече не я обича като преди. Не, сега косата й беше по-дълга и тя си я беше изправила, а под очите й се бяха вдълбали тъмни сенки. Преди тя пушеше само на купони, а сега палеше цигара от цигара. Дори Джеймс изглеждаше изнервен от поведението й. Тя равнодушно се взираше в двете момчета, а хладният вятър развяваше черната й пола. По-късно Куентин се запита дали изобщо е проговорила.

Същата нощ, изпитвайки неутолима носталгия към магическия свят, който тъй наскоро беше напуснал, той прерови библиотеката си и до три сутринта препрочете "Летящата гора", една от най-слабите книги в поредицата за Филория. В нея Рупърт, най-задръстеният от братята Чатуин, заедно с красивата Фиона проникваха в чудната страна, изкачвайки се по едно дърво, и до края на романа търсеха откъде идва тиктакането, което пречи на приятеля им сър Големи петна (леопард с много остър слух) да заспи. Виновниците се оказваха племе джуджета, които бяха издълбали отвътре грамадната скала и я бяха превърнали в гигантски часовник (едва сега Куентин забеляза до каква степен авторът е обсебен от часовниците). Накрая Рупърт и Фиона повикваха на помощ приятелски настроен великан, който с кирката си заравяше по-надълбоко часовника, заглушавайки дяволското му тиктакане. Така сър Големи петна вече можеше да заспи, а джуджетата бяха доволни, защото като всички пещерни обитатели харесваха да са под земята. После двамата пътешественици се отправяха към кралската резиденция в замъка Беловръх, построен във формата на гигантски часовников механизъм. Главната пружина под замъка се задвижваше от вятърни мелници и кулите му бавно се въртяха, сякаш танцуваха.