Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
Понякога се чувстваше гузен, че изневерява на Джулия. "Да не би да съм й длъжен? — казваше си гневно. — Тя с нищо не показа, че държи на мен." А русокосата Съндърланд бе тук. Той изпитваше необходимост от близък човек в новия си свят. Джулия беше обречена на забрава.
Свободното си време (доколкото го имаше) прекарваше с Алис и Пени. Първокурсниците бяха длъжни да си лягат в единайсет часа, но тримата намериха начин за мъничко разтуха след непосилните учебни занимания. В крилото със стаите на колежаните имаше малък кабинет. Говореше се, че въпреки магическите си способности преподавателите не виждат какво се случва там. Помещението нямаше прозорци, беше безкрайно неприветливо и миришеше на мухъл, но беше обзаведено с канапе, маса и столове, а преподавателите не стъпваха там след започването на вечерния час. Така кабинетът се превърна в убежище на Куентин, Алис и Пени.
Алис сядаше до масата, Куентин се просваше на дивана, а Пени обикаляше из помещението, когато искаше да се съсредоточи, или седеше по турски на пода. Омразните книги на Попър притежаваха магическата способност човек да се упражнява пред тях и сами да му казват дали е успял (тогава позеленяваха), или се е провалил (в тези случаи ставаха червени). Най-гадното беше, че не обясняваха причината за провала. Алис винаги знаеше кога някой се е издънил. Беше същинско дете чудо с неестествено гъвкави пръсти и китки, и с феноменална памет. Говореше тихо и внимателно, но по отношение на чуждите езици беше ненаситна. Докато състудентите й още бродеха из дебрите на средноанглийския, тя вече овладяваше арабски, арамейски, старохоландски и църковнославянски език. Още беше безкрайно стеснителна, обаче се отпускаше пред Пени и Куентин и дори от време на време проявяваше чувство за хумор, макар да разказваше вицовете на църковнославянски език.
Куентин си мислеше, че и без това татуираният няма да схване шегата, защото беше напълно лишен от чувство за хумор. Упражняваше се самостоятелно, мърмореше и наблюдаваше жестовете си, отразени в голямото огледало с позлатена рамка, облегнато на стената. Явно навремето е било омагьосано, но магията беше отслабнала, затова понякога вместо отражението на Пени се появяваше хълм без дървета — гладка затревена гърбица под мрачно небе. Вместо да се отдръпне, Пени чакаше мълчаливо и намръщено отражението да се промени. Проклетото огледало изнервяше Куентин, сякаш всеки момент нещо страховито щеше да превали хълма.
— Питам се къде ли е тази височина — веднъж каза Алис. — В реалния живот, де.
— Не знам — измънка Куентин. — Може би именно това е Филория.
— Можеш да минеш през огледалото и да попаднеш там. В книгите винаги става така.
— И какво от това? Само си помисли — ще се прехвърлим оттатък, ще учим един месец, ще се върнем и ще завършим с отличие.
— Само не ми казвай, че искаш да отидеш във Филория, за да учиш още по-усърдно — отбеляза Алис. — Ще е най-тъжното, което съм чувала.
— Стига сте дрънкали! — скастри ги Пени. За пънкар беше невероятен досадник.
Зимата дойде — сурова зима, типична за долината на Хъдсън. Фонтаните замръзнаха, храстите животни, образуващи лабиринта, потрепваха и се отърсваха от снега. Тримата приятели започнаха да странят от съучениците си, които им завиждаха и ги мразеха.
Куентин преоткри трудолюбието си. Не го мотивираше жаждата за познания, нито желанието да докаже на Ван дер Веге, че наистина заслужава да е във втори курс. Просто изпитваше перверзно задоволство от непрекъснатото залягане над учебниците — същото задоволство, благодарение на което от малък научи сложните трикове с карти, а в осми клас взе изпита по висша математика.
Неколцина горнокурсници се съжалиха над тримата зубрачи и ги обявиха за свои талисмани. Насърчаваха ги да учат по-усърдно, а нощем им носеха сандвичи и безалкохолни напитки. Дори Елиът благоволи да ги посети и им подари контрабандни амулети и талисмани, които да ги държат будни и да подсилват паметта им.
Толкова бяха преуморени от зубренето и от безсънните нощи, че не усетиха кога измина декември. Всъщност вече бяха забравили към каква цел се стремят. Куентин установи, че дори любовта му към красивата преподавателка Съндърланд е заменена от депресия. Улавяше се, че се взира в разкошните й гърди, вместо да мисли за правилното положение на палеца си.
На лекциите на Марч вече седеше на последния ред, изпитвайки надменно презрение към състудентите си, които още изучаваха Попъровия етюд №27, докато той вече беше на №51. Започна да изпитва ненавист към продъненото канапе в мизерната стаичка, където късно нощем се събираха заедно с Алис и Пени. Дотолкова ненавиждаше и противната миризма на кафето, което пиеха, че почти се изкушаваше да опита леката дрога, предпочитана от Пени. Даваше си сметка, че е станал раздразнителен мизантроп, почти копие на онзи Куентин, който смяташе, че е останал в Бруклин.