Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Оранжевите пластмасови конуси, саката, тениските – всичко изчезна като полъх на вятъра. Остана само девственият сив асфалт.
Убийство...
Лили нервно се усмихна.
В края на краищата наистина можеше да се нарече така. Убийство.
Необходимо престъпление.
Да убиеш.
Да убиеш чудовище, за да продължиш да живееш.
Или поне за да оцелееш.
25 Площад или площадка пред висока сграда – бел. прев.
26 „Инвалидите“ или Домът на инвалидите – днес комплекс от сгради, включващ музеи и паметници от френската военна история. Построен от Луи XIV като дом за войниците ветерани, които са служили във френската армия. В „Инвалидите“ се намира и гробницата, където са тленните останки на много френски пълководци, вкл. и на Наполеон Бонапарт – бел. прев.
10
2 октомври 1998 г., 9 часът и 45 минути
Марк вдигна очи.
Часовникът с рекламата на мартини показваше 9 часа и 45 минути.
Свети боже, ама времето наистина бе спряло. В гърдите му се надигаше странно чувство... Подаръкът от Лили, който Мариам бе прибрала в касата, бе скрит в нещо като кибритена кутийка... Това бе клопка, капан. Просто предлог. Стръв. Примамка. Ами че този безкраен час, през който трябваше да чака, имаше за цел единствено да даде възможност на Лили да се отдалечи, да се спаси, да се скрие.
Защо?
Това не му харесваше. Сякаш всяка минута малко по малко го отдалечаваше от Лили. Въпреки всичко той отново сведе очи към тетрадката. Отгатваше продължението на „разказа“. Втората грешка на Леонс дьо Карвил. Бе станал пряк свидетел на тази грешка. Свидетел, който хлипа. Бяха му разказвали случката. Ако версията на Гран-Дюк отразяваше вярно събитията, щеше да описва станалата легенда случка от улица „Пошол“ и тогава той, Марк, щеше да оцени онова, което му предстоеше да прочете. Така че четенето имаше смисъл.
Дневникът на Гран-Дюк
... Леонс дьо Карвил смятал, че парите уреждат всичко. Делото тъпчело на едно място, въпреки че Министерството на правосъдието в единомислие със съдия Льо Дриан настоявало всичко да се реши, преди по чудо спасеното бебе да навърши шест месеца.
Шест месеца.
Срокът бил твърде дълъг за Леонс дьо Карвил. Въпреки мнението на неговите адвокати, които настоявали нещата да се протакат, защото така всички съмнения щели да са в тяхна полза, а те щели да овладеят всички източници на информация, които облагодетелствали тяхната кауза, пък и постепенно всички щели да минат на тяхна страна, дори медиите и ченгетата, включително и инспектор Ватьолие. Без доказателства делото щяло да се превърне в разправия между експерти. Сигурно било, че крайното решение ще бъде на съдия Льо Дриан, както било сигурно, че то ще бъде в тяхна полза. Семейство Витрал били хора без тежест, нямали никакъв социален опит, не разполагали и с никаква подкрепа... Несъмнено обаче Леонс дьо Карвил не бил човек с толкова трезв разсъдък и с такова достойнство, за какъвто го смятали, а и не бил толкова безразличен и невъзмутим, колкото давал вид. Решил да уреди нещата сам, и то веднъж завинаги – така, както ръководел и предприятието си. В качеството си на шеф и доверявайки се на инстинкта си.
Затова на 17 февруари 1981 година към обед просто вдигнал телефона. Осъзнавал, че не трябва да поверява това задължение на секретарката си, и си определил среща със семейство Витрал за сутринта на следващия ден... Е, ако трябва да сме точни, не със семейство Витрал, а с Пиер Витрал. Още една сериозна грешка от негова страна. По-късно Никол ми разказа всичко, и то с най-малките подробности. При това – с гордо ликуване.
На другата сутрин в Диеп съседите на семейство Витрал от улица „Пошол“ видели с учудване пред дома на Пиер и Никол един мерцедес, дълъг почти колкото фасадата на къщата. Дьо Карвил влязъл вътре и както във филмите, носел в ръка черно куфарче. Същинска карикатура.
– Господин Витрал, може ли да разговаряме само двамата?
Пиер Витрал се поколебал. Не и жена му обаче. Всъщност въпросът засягал нея. И тя без ни най-малко притеснение отговорила на Дьо Карвил:
– Не, господин Дьо Карвил, не може.
Никол Витрал носела на ръце малкия Марк. Не го оставила на земята, а го притиснала още повече към себе си.
– Дори да съм в кухнята – продължила тя, – ще чуя всичко. У нас е тясно. Дори ако ида у съседите, пак ще чуя всичко. Тук е така. Чува се всичко. Стените са тънки и не може да има тайни. Може би, защото не искаме тайни.