Без теб

Противно на това, което хората мислят, често агорофобията не е страх от големи пространства, а страх, че няма кой да ти помогне... Дори в известен смисъл – страх от страха. Логично е да те обземе паника, когато попаднеш на места, където си изолиран... в пустиня, в гора, в планина, в океана... Но също така и насред многолюдна тълпа, стадион, в сляпа или пуста улица, в аудитория по време на лекции...

Марк бе свикнал с това страдание. Още от малък знаеше как да се пребори с кризата, ако не протича много бурно. Сега вече рядко изпитваше тревога – успяваше да посещава лекции в претъпкани аудитории, да пътува с метрото, да ходи на концерти... Отново пое дълбоко въздух. Дишането му постепенно се нормализираше. Продължаваше да стои опрян на уличната лампа, въпреки че стълбът вледеняваше гърба му. Марк най-сетне наведе очи към дланта си. В нея имаше миниатюрна играчка.

Самолетче.

Макет на самолет. Точно миниатюрно копие на Еърбъс А300, изработено от желязо, доста тежко, боядисано в млечнобяло с изключение на опашката, върху която личеше френското знаме – синьо, бяло и червено. Малка играчка, каквито се намират по етажерките в стаите на малките момчета. Ръката на Марк трепереше и той отново стисна студеното самолетче.

Какво означаваше това? Някаква шега? Предмет – плод на наранено въображение, с който да „илюстрира“ произведението на Гран-Дюк? Нелепо. Налагаше се да помисли. Ами ако в „подаръка“ имаше още нещо?!

Проклинайки се, Марк трескаво бръкна в джоба на джинсите си, изтръска опаковката на самолетчето: вътре, в сребристата хартия, която в бързината бе разкъсал, откри малко бяло листче. Веднага позна почерка на Лили. Облегна още по-здраво гърба си на студения стълб и прочете:

Maрк,

Трябва да замина. Обещала съм си открай време, че щом навърша осемнадесет години, ще замина. Далече, другаде... в Индия, в Африка, някъде из Андите или пък... в Турция. И защо не? Не се безпокой и не се струхувай. Свикнала съм да пътувам със самолет, нали така? Силна съм и ще оцелея. Още веднъж. Ако бях споделила това с теб, нямаше да се съгласиш. Но ако като мен намериш време да размислиш, ще дадеш съгласието си. Не можем да живеем повече така – във вечно съмнение. Ето защо, Марк, трябва да замина надалече. Далече от теб. Налага се да преосмисля нещата. А също – и да изрежа мъртвите клонки. Не се опитвай да ме намериш, Марк, нито пък да ми се обадиш. Трябва ми свобода, трябва ми и време. Така ми се струва. Един ден ще знаем кои сме – и ти, и аз. И какво сме един за друг. Грижи се за себе си.

Емили

Марк усети, че дишането му отново се учестява. Опита се да успокои мислите, които танцуваха в главата му. Да направи нещо. Да реагира. Направи крачка напред, отвори раницата си и пъхна вътре малкото самолетче. Пое дълбоко въздух и извади мобилния си телефон. Работеше за „Франс Телеком“ и това му бе дало възможност да се сдобие с два чудесни апарата – за него и за Лили, последен вик на информационните технологии, с автоматично записване на номерата. Без да мисли, стартирата менюто с имената и щом стигна до Лили, натисна зелената слушалка. Екранът светна. Звъненето му се стори безкрайно. Често се случваше да звъни на Лили и тя да не вдига телефона. Гласовата поща се включваше след седмото позвъняване. Той мислено започна да ги брои. След четвъртото вече бе изгубил надежда. „Добър ден. Тук е Емили. Оставете съобщение. Ще ви се обадя веднага щом мога. До скоро. Целувки.“