Без теб

Тя прекарала седмици от живота си пред кабинети, съдебни зали, чакални и зали за изслушване на свидетели, заобиколена непрестанно от зловещи мъже, облечени в костюми и вратовръзки, защото все пак трябвало да бъде опазена от напористи журналисти... Малвина повтаряла едно и също пред всички възрастни, които ѝ представяли: „Да, бебето е сестричката ми... познавам го... това наистина е Лиз-Роз“. Дори не ставало нужда дядо ѝ да я подканя или насилва. Тя била сигурна в думите си, нямала никакви съмнения, че би могла да се заблуди. Показвали ѝ дрешките, разпознавала личицето ѝ, чувала нейния плач. Винаги била готова да се закълне – пред съдията, с ръка върху Библията, в куклата си. От висотата на своите шест години дори била в състояние да се опъне сериозно на баба и дядо Витрал!

Имах възможността да видя как Малвина расте. Впрочем „расте“ е смела дума. Защото тя по-скоро остаряваше. Старееше, докато се превърна в девойка, а после – в зряла жена. Видях как в нея прогресивно се наместваше лудостта... неудържимата лудост. Тя всява ужасен страх у мен. Наистина смятам, че мястото ѝ е в психиатрия, където биха я наблюдавали изкъсо. Разбира се, трябва да призная и следното: тя няма никаква вина за онова, което ѝ се случи. Виновен е само и единствено дядо ѝ. Той е знаел какво прави. Смело превърна внучката си в инструмент. Въпреки че напълно осъзнавал какво вършел, Леонс дьо Карвил пожертвал психическото ѝ здраве напук на съветите на лекарите и настойчивите молби на съпругата си. А най-лошото от всичко е, че нищо от това не му помогнало!