Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Един ден попита дойката си:
– А моите кога ще станат такива?
Есма почервеня като рак.
– Като пораснеш.
И Михримах пожела наистина да порасне. Наистина.
Гушна се в обятията на майка си.
– Аз кога ще порасна?
Ръката, с която майка й я галеше по косата, за миг увисна във въздуха. После пак продължи да я гали.
– На девет години, моя Дуняшке!
За миг настъпи тишина.
– Аз пораснах на девет години – каза майка й, като че ли й го нашепваше. – И ти, като навършиш деветата си година, ще пораснеш.
Защо когато бяха насаме, майка й я прегръщаше с думите „моя Дуняшке“? Михримах не беше разгадала досега и това.
– Такова ти е името на моя език – й беше пошепнала веднъж на ухо. – Ти си моята малка Дуняшка.
Но защо? Не се ли наричаше Михримах?
Не знаеше. Нищо не знаеше. И всичко й се струваше толкова объркано. Имаше толкова много неща, които искаше да научи...
И Михримах пожела да узнае всичко.
Бързо заучаваше всичко. Започна да схваща арабския. Но латинският и френският й бяха трудни.
– Трябва ли да ги уча?
Султан Сюлейман й отвърна:
– Трябва. Защото си султанка! – И като се засмя, добави: – Плюс това си дъщеря на султан Сюлейман.
– Това още по-трудно ли е?
– Трудно е.
Така или иначе Михримах вече бе разбрала какво бреме е да бъдеш дъщеря на султан Сюлейман и на красавицата Хюрем.
Учител по някакъв предмет си тръгваше, друг пристигаше. Отначало слушаше с наострени уши и широко отворени очи. Но след време вниманието й се разсейваше. В такива моменти разбираше и добрата страна да е дъщеря на султана. Щом кажеше: „Пак не го разбрах!“, учителите й не се издаваха, колкото и да се косяха отвътре. Че кой имаше право да се сърди на султанка? Търпеливо обясняваха пак от начало до край.
Обаче опреше ли работата до Хюрем, нещата се променяха. Майка й не беше толкова търпелива като останалите учители. Ако прекаляваше, веднага започваше да крещи. Въпреки настойчивото й желание да се наеме добър музикант, тя моментално заявяваше:
– Аз ще науча дъщеря си да свири на канун и на уд.
И на султан Сюлейман, и на Хафза султан им харесваше да гледат как майката и дъщерята пеят песни с инструменти в ръце. Михримах не пропускаше да забележи колко щастлив изглеждаше баща й, когато прегърнеше уда и дръпнеше струните. Той се настаняваше до дивана, облягаше гръб в копринените възглавници, с най-голямо удоволствие гледаше как пръстите й шарят по струните. Това бяха неопитни докосвания, но ето на – правеха го щастлив. И Михримах се радваше, че е направила татко си щастлив.
Всъщност падишахът знаеше, че Хюрем тайно полага усилия да научи дъщеря си и на руски език. Какво ли оставаше скрито в този дворец, та той да не чуе, че неговата любимка ежедневно караше дъщеря си да седне до нея, за да й преподава своя език и да я учи как се свири на балалайка.
Уроците по руски се провеждаха всеки ден, без изключение. Отначало Михримах мрънкаше, но в края на краищата се отказа от съпротивата след разяснението: „Моята майка говореше езика на нейната майка. Аз също говоря езика на моята майка. И ти ще говориш езика на майка си!“ Прилежно запаметяваше думите, на които я учеше майка й. Хюрем ги произнасяше на турски, а тя ги повтаряше на руски.
– Много благодаря?
– Большое спасибо.
– Извинете.
– Извините.
– Моля?
– Пажалуйста.
– Как се казваш?
– Как вас завут?
Тук Хюрем се засмиваше и отново питаше:
– Как вас завут?
Наистина знаеше, че майка й искаше да каже „Дуняшка“, но й връщаше на един прекрасен руски език отговора, който й идваше отвътре: Меня завут Михримах.
– Поздравявам те от все сърце?
– Ат всей души...
– Поздравявам те от все сърце?
– Пo-нататък не можеше – езикът й не се преобръщаше. Допълваше и Хюрем:
– ...паздравляю... Хайде сега го кажи ти.
– Ат всей души пазд...
– ...паздрав...?
– ...ляю... с... Ат всей души паздрав... ляю... с...
– Браво на моето момиче!
Михримах пляскаше с ръце от радост, че е успяла.
Но най-голямата радост изпита вечерта, когато изнесе с балалайката си цял концерт.
Просто не можа да повярва. Бяха дошли всички. Естествено, начело с баща й и баба й.
Султан Сюлейман се беше разположил, както винаги, на дивана. Беше подгънал единия си крак, а на другия, свит до гърдите, подпираше ръката си като на възглавница. Държеше броеница с големи бисерни зърна. Михримах умираше за онзи звук – едва доловимото почукване на зърната едно в друго, след като се приплъзнеха между пръстите на татко й.
На съседния диван седеше в цялото си величие баба Хафза султан. Беше малко побледняла. Шепнеше нещо на майка й, приседнала до нея в края на дивана, толкова накрая, че всеки миг можеше да падне оттам. Скрита зад решетката, Михримах не можеше да чуе какво си говорят. Хюрем слушаше и кимаше с глава, от време на време отговаряше с по една дума.