Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Обаче опреше ли работата до Хюрем, нещата се променяха. Майка й не беше толкова търпелива като останалите учители. Ако прекаляваше, веднага започваше да крещи. Въпреки настойчивото й желание да се наеме добър музикант, тя моментално заявяваше:

– Аз ще науча дъщеря си да свири на канун и на уд.

И на султан Сюлейман, и на Хафза султан им харесваше да гледат как майката и дъщерята пеят песни с инструменти в ръце. Михримах не пропускаше да забележи колко щастлив изглеждаше баща й, когато прегърнеше уда и дръпнеше струните. Той се настаняваше до дивана, облягаше гръб в копринените възглавници, с най-голямо удоволствие гледаше как пръстите й шарят по струните. Това бяха неопитни докосвания, но ето на – правеха го щастлив. И Михримах се радваше, че е направила татко си щастлив.

Всъщност падишахът знаеше, че Хюрем тайно полага усилия да научи дъщеря си и на руски език. Какво ли оставаше скрито в този дворец, та той да не чуе, че неговата любимка ежедневно караше дъщеря си да седне до нея, за да й преподава своя език и да я учи как се свири на балалайка.

Уроците по руски се провеждаха всеки ден, без изключение. Отначало Михримах мрънкаше, но в края на краищата се отказа от съпротивата след разяснението: „Моята майка говореше езика на нейната майка. Аз също говоря езика на моята майка. И ти ще говориш езика на майка си!“ Прилежно запаметяваше думите, на които я учеше майка й. Хюрем ги произнасяше на турски, а тя ги повтаряше на руски.

– Много благодаря?

– Большое спасибо.

– Извинете.

– Извините.

– Моля?

– Пажалуйста.

– Как се казваш?

– Как вас завут?

Тук Хюрем се засмиваше и отново питаше:

– Как вас завут?

Наистина знаеше, че майка й искаше да каже „Дуняшка“, но й връщаше на един прекрасен руски език отговора, който й идваше отвътре: Меня завут Михримах.

– Поздравявам те от все сърце?

– Ат всей души...

– Поздравявам те от все сърце?

– Пo-нататък не можеше – езикът й не се преобръщаше. Допълваше и Хюрем:

– ...паздравляю... Хайде сега го кажи ти.

– Ат всей души пазд...

– ...паздрав...?

– ...ляю... с... Ат всей души паздрав... ляю... с...

– Браво на моето момиче!

Михримах пляскаше с ръце от радост, че е успяла.

Но най-голямата радост изпита вечерта, когато изнесе с балалайката си цял концерт.

Просто не можа да повярва. Бяха дошли всички. Естествено, начело с баща й и баба й.

Султан Сюлейман се беше разположил, както винаги, на дивана. Беше подгънал единия си крак, а на другия, свит до гърдите, подпираше ръката си като на възглавница. Държеше броеница с големи бисерни зърна. Михримах умираше за онзи звук – едва доловимото почукване на зърната едно в друго, след като се приплъзнеха между пръстите на татко й.

На съседния диван седеше в цялото си величие баба Хафза султан. Беше малко побледняла. Шепнеше нещо на майка й, приседнала до нея в края на дивана, толкова накрая, че всеки миг можеше да падне оттам. Скрита зад решетката, Михримах не можеше да чуе какво си говорят. Хюрем слушаше и кимаше с глава, от време на време отговаряше с по една дума.