![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
***
С разтуптяно до пръсване сърце Михримах влезе заедно с балалайката, която някога баща й беше подарил на майка й. Дочу неясен трескав шепот. Можа да долови единствено възклицанията на баща си, майка си и Шетарет калфа: „Браво!“. Естествено, както винаги, Шетарет облещи очи, раздели думата „Бра-во!“ на две срички и не пропусна накрая да прибави „брей!“
Баща й каза ли нещо? Нямаше представа. Може би е казал, но от вълнение не го е чула.
Тръгна право към стола, седна. Докато нагласяше саза до корема си, всички до един забелязаха как й треперят ръцете. Тя видя как в един момент баща й се усмихна и косо погледна към майка й. Хюрем наведе глава и също се усмихна. Лицето й пак беше почервеняло. Това ли беше любовта, за която се разказваше в приказките? Така да се споглеждат един друг?
Ядосана, тя отхвърли тази си мисъл. Сега ли му беше времето? Как щеше да свири и да пее с това сърцебиене? Вдигна глава. Отправи поглед към султан Сюлейман, когото другите не смееха да погледнат в очите. Какво им беше страшното? Баща й гледаше толкова мило, толкова сърдечно, толкова окуражаващо, с такова щастие, с такава гордост, че думкането на сърцето й полека-лека стихна.
– Чухме, че имате подарък за нас? – проговори баща й.
– Да, татенце!
– Хюрем ханъм каза, че подаръкът ти бил много скъпоценен. Вярно ли е?
– Мама никога не лъже.
Сюлейман се разсмя и погледна към майка й.
– Че ние ли не знаем? И дъщерята ли е така искрена като нея?
Михримах енергично закима с глава в знак на потвърждение.
– Хайде да видим тогава... Можеш да си поднесеш подаръка, очакваме го!
Михримах притисна триъгълния саз до корема си. Пръстите й заиграха по дългия изящен гриф на балалайката, перцето подхвана струните. Отначало се разля нежно „си“, след него – „сол“, задавено „до“ и „фа диез“.
Баща й знаеше тази мелодия. Беше я чул за пръв път преди години. Завладяващия глас на Хюрем, после беше продължил да я слуша с глава в скута й, чезнещ в глъбините на нейните очи. Може би стотици, хиляди пъти. А сега дъщеря му изплакваше мъките и копнежите на Хюрем, напластени в родната песен.
Сюлейман я слушаше как свири и пее, разлюлявайки русите си, почти червеникави коси с леки движения на главата, и усещаше трепет в сърцето. Колко красив бе гласът й! Съвсем като на майка й. Глас гръден, пламенен, затрогващ, глас, който можеше да ти грабне душата. Погледна косо към жена си и си рече: „Еее, дъщерята на Хюрем!“.
Унесе се, запленен от сините очи на Михримах. Розовите й устни се движеха в унисон с руските думи на песента, без да иска, и неговите устни подражаваха с обич на всяко нейно движение.
Колко хубаво, колко задушевно пееше:
На мама Катя казаха ловците:
„Дъщеря ти нигде не открихме“.
Сиротна ще се влачи вече Волга...
Кажете ми, високи снежни планини,
без Дуня как ще разцъфтят цветята?
Михримах изпя песента, без да отделя очи от баща си. Един-единствен път хвърли поглед към майка си, и то да я попита „Как е?“. Баща й улови този поглед, проследи го. Очите на жена му, на които не можеше да се насити, плуваха в сълзи. Една сълза се търкулна по бузата й и падна върху ръката на Хафза султан. Като видя любимата жена на сина си разплакана, Хафза стисна с обич легналата в дланта й ръка на Хюрем. Начаса се овлажниха и нейните побелели ресници.
Мерзука си припомни Кримския дворец, изпълнените със страдания мигове на Хюрем и ужасните дни, които преживяха заедно там, и извърна глава настрана, за да не видят и нейните сълзи.
Същото направи и Шетарет калфа – макар че беше на непознат език, тази песен й късаше душата. Тя долавяше копнежа в нея. Това беше копнежът, който я връхлиташе, откакто се помни. Копнежът по родината, на която не успя да се нарадва. Копнежът по майка й, чието лице вече не помнеше, копнежът по баща й.
След последната нота султан Сюлейман започна да ръкопляска на дъщеря си. Последваха го и останалите. Падишахът стана и я целуна по челото. Както доста често я беше наставлявала майка й, Михримах също целуна ръката на баща си и я поднесе до челото си.
– Разбираш ли думите на песента?
Естествено, не ги разбираше. Хюрем я беше накарала да ги запомни наизуст. Знаеше само „Дуня“. „Любимата ми приятелка, която загубих още като дете! – й беше казала майка й. – Казваше се Дуняшка, но й викахме Дуня. А аз те кръстих на нея. Ти си и Михримах, и Дуняшка. Батко ти е и Мехмед, и Митя. Селим е Сергей. И малкото ти братче Баязид за мен е Боренка.
– Не ги знам – стеснително рече Михримах. – Научих ги наизуст.
– Нищо, че не ги знаеш, пя много хубаво. Като майка ти.