Съдбовният кораб [bg]

Курвата беше по-едра от Алтея, беше чевръста и имаше повече опит в боя. Тя с лекота събори бингтаунската жена на земята, след което я възседна и притисна ръцете ѝ към тялото. Алтея нададе яростен рев с цяло гърло и се забори, но Ета я задържа с лекота.

— Млъкни! — изпищя курвата. — Затвори си лъжливата уста! Не знам защо Кенит си е правил труда да спасява безполезния ти живот. Млъкни или ще ти счупя зъбите.

Кенит се взираше в ужасено очарование. И преди беше виждал жени да се бият — в Заграба беше толкова често срещана гледка, че не беше нищо забележително, но винаги го беше намирал за безвкусно зрелище. Това някак го унижи.

— Ета. Стани. Уинтроу. Заведи Алтея обратно в стаята ѝ — нареди той.

Алтея изпъшка думите си изпод тежестта на Ета:

— Аз ли съм глупава кучка? Той ме изнасили. Тук, на собствения ми семеен кораб! А ти, жена, го защитаваш? — Тя завъртя глава и се вторачи диво в Уинтроу. — Той е погребал кораба ни! Как може да го гледаш и да не виждаш какъв е? Как може да си толкова глупав?

— Млъкни! Млъкни! — Гласът на Ета се покачи с една октава и се пречупи, достигнал истерия. Тя зашлеви Алтея — удар с разтворена длан, който зазвънтя в тясното пространство.

— Ета! Казах да спреш! — извика ужасено Кенит. Той сграбчи вдигнатата ръка на курвата за китката и се опита да я извлече от тялото на Алтея. Единственото, което постигна, беше, че Ета я удари с другата си ръка, а после — за негово пълно недоумение, избухна в сълзи. Кенит вдигна поглед, за да открие половин дузина моряци, тълпящи се в края на коридора, взиращи се с отворена уста, в почуда пред това зрелище.

— Разделете ги! — сопна се той. Най-накрая няколко мъже се размърдаха, за да изпълнят заповедта му. Уинтроу хвана Ета за ръката и я издърпа от Алтея. Като по чудо, тя не се съпротивлява, а му позволи да я задържи настрана. — Заведи Ета в каютата ми, докато се успокои — насочи той Уинтроу. — Вие другите, заведете Алтея обратно в стаята ѝ и я заключете. Ще се разправям с нея по-късно.

Кратката борба на Алтея с Ета бе погълнала съпротивата ѝ. Очите ѝ бяха отворени, но главата клюмаше на врата ѝ, докато двама мъже я издърпваха на крака.

— Ще… те… убия — обеща му задъхано тя, докато я влачеха покрай него. Наистина го мислеше.

Кенит извади кърпичката си от джоба и попи челото си. Кръвта по плата беше по-тъмна; съсирваше се. Вероятно представляваше страшна гледка. Перспективата да влезе в конфликт с Ета не му се нравеше, но не можеше да се избегне. Нямаше да се разхожда наоколо със стичаща се по лицето му кръв и изцапани с храна дрехи. Той се надигна. Хората му вече се връщаха, заключили Алтея, и той успя да им се усмихне иронично. Поклати глава заговорнически.