Съдбовният кораб [bg]

— Ета. Ета, моля те — умоляваше я Уинтроу, безнадеждно разкъсван. Трябваше да се грижи за Алтея. Беше изглеждала болна и умопомрачена, но как можеше да остави Ета в подобно състояние? Тя не обръщаше внимание на нищо. Продължаваше да плаче сред възглавниците сякаш не можеше да се спре. Никога преди не беше виждал някой да плаче така. В задъханите ѝ ридания имаше ужасяваща несдържаност, като че тялото ѝ се опитваше да се прочисти от тъгата, но мъката се простираше твърде надълбоко, за да бъде уталожена от сълзите.

— Ета, моля те, Ета — опита отново. Тя сякаш дори не го чуваше. Той я потупа плахо по гърба. Имаше мъгливи спомени как майка му потупваше така малката му сестра, когато Малта дотолкова се беше разстроила, че не можеше да се успокои.

— Хайде, хайде — каза утешително. — Вече всичко свърши. Всичко свърши. — Движеше ръката си в малки, успокоителни кръгове.

Тя вдиша дълбоко.

— Всичко свърши — потвърди Ета и избухна в нова вълна ридание. Това беше толкова нетипично за нея, че сякаш се опитваше да успокои непознат. Поведението ѝ беше също толкова неразбираемо, колкото това на Алтея.

Сцената с Алтея беше ужасна. Нещо сериозно не беше наред с леля му и той трябваше да говори с нея, независимо от заповедта на Кенит. Налудничавите ѝ обвинения в изнасилване и странните приказки за погребан кораб събуждаха дълбоки опасения за разсъдъка ѝ. Изобщо не биваше да позволява на Кенит да го спира да я види. Изолацията не ѝ беше позволила да си почине, а я беше оставила сама със скръбта ѝ. Как можеше да е толкова глупав?

Но Ета продължаваше да плаче и той не можеше да я остави. Защо побърканите приказки на Алтея я бяха разстроили толкова много? Тогава отговорът му се изясни: тя беше бременна. Жените винаги се държаха странно, когато бяха бременни. Почувства се почти зашеметен от облекчение. Обгърна я с ръка и заговори до ухото ѝ:

— Всичко е наред, Ета. Изплачи си всичко. В твоето състояние тези емоционални бури са нещо очаквано.

Тя се изправи рязко в леглото, лицето ѝ бе нашарено от червени и бели петна, страните ѝ блестяха от размазани сълзи. И тогава замахна. Уинтроу видя как стиснатият ѝ юмрук се приближава и почти успя да избегне удара. Той се стовари в края на брадичката му, зъбите му изтракаха едни в други и пред очите му заискряха звезди. Уинтроу се отдръпна и вдигна ръка към челюстта си, докато се изправяше.

— За какво беше това? — настоя шокирано.

— За това, че се държиш глупаво. За това, че си сляп, както казват, че са слепи жените. Ти си идиот, Уинтроу Вестрит! Не знам защо изобщо си губих времето с теб. Знаеш толкова много, но не си научил абсолютно нищо. Нищо! — Внезапно лицето ѝ се сгърчи отново. Тя отпусна глава към коленете си и се залюля като неутешимо дете. — Как можах да съм толкова глупава? — простена тя. Седна изправено и се протегна към него.