![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Наоколо се търкаляха трупове, площадът бе изровен, сякаш под него бяха беснели чудовищни къртици, близките къщи димяха разрушени до основите си. Жителите на Хвалин, които бяха имали късмета да живеят по-надалеч от мястото на сражението, не смееха да надничат навън. Развалините мълчаха.
Край Ахата шумно се срути и хлътна навътре парче зидария.
Над черната дупка се носеше облаче прах. Скоро оттам се подаде рошава човешка глава с мърляво лице. Очите болезнено се присвиваха от дневната светлина. Оцелелият съзря Ахата и с глухо възклицание се скри обратно в дупката. След малко се подаде друга глава - плешива. Собственикът й се оказа доста по-храбър и решителен - показаха се рамене, ръце... Човекът носеше парцаливи дрипи, в които някой по-наблюдателен би разпознал костюм на смешник.
Кицум се измъкна на повърхността. След него - Трош, после -жонгльорът Нодлик. Евелина, Таниша, Еремей... последни от дупката изпълзяха Тук и Ток. Целият цирк на господин Онфим, без робинята и самия собственик. Затворниците се оглеждаха леко стреснати.
Що за сила ги беше опазила живи - единствените оцелели от твърдината на Червения орден? Що за сила им бе помогнала да си пробият път нагоре, към въздуха и светлината на деня?
Магията е сляпа и страшна стихия. Но и тя се покорява на съдбата.
Клоунът разкърши рамене. Държеше се бодро въпреки опърпания си вид. Или поне се мъчеше да се държи юнашки.
Прокашля се и подвикна приятелски:
- Ей, Ахата! - все едно бе срещнал на панаир стара позната. - И ти си тук! Какво щастие! Измъкна ни все пак, благодарим ти. Аз поначало си казвах - ще ни отърве нашата Ахата от зандана. И вярно, отърва ни! Дай да те прегърна! А, намерила си и тази играчка... Виж колко добре всичко се нареди.
- Ки... кицум...
- Да, да, Кицум - зарадва се старият смешник. - Хайде, мила, ставай и да си ходим. Тук не е за нас, дай да се изнасяме, докато е време, че знае ли се какво може да стане... виж на какво прилича пустия му площад... Ей, женорята! И другите! Поклон дължим на своята спасителка Сеамни! Кланяйте се, кланяйте се, няма да ви се секнат гърбовете... Нодлик! Евелина! Аз също ще се поклоня, не ме гледайте като гладен пор и мокра кокошка!
Таниша изобщо не се нуждаеше от покана. Тя пое ръката на Ахата, притисна към нея мокрото си от сълзи лице и плахо прошепна:
- Прости ми...
Евелина пък жално нареждаше като в църква:
- Ох, госпожо милостива, смили се над мен грешната! Слаба е човешката природа, госпожо Ахата, слаба и зла! Прости ни, моля те! Аз няма да си простя, срам какъв, какъв срам...
Ахата разсеяно кимаше.
- Е, стига толкова - рече Кицум и се засуети. - Хайде, побързайте, да се махаме...
Ахата се изправи и позволи да я поведат през развалините - не се озърна към камарата ръжда, обезобразените останки на Господаря на Пороя - по притихналите пустинни улици, през градската порта... Вървеше като насън. Целият й свят се беше свил до размерите на Дървения меч.
Никой от артистите на странстващия цирк не забеляза как зад тях една тънка ръка отмести камък и от дупката излезе едно дребно, изранено, почти скалпирано същество, в което Ахата не без почуда би разпознала невръстната вълшебница Силвия.
Олюлявайки се, момичето изкуцука надолу по руините към центъра на площада. Спря се пред онова, което приживе бе Господарят на Пороя. Разрови ръждата и измъкна оттам грамаден, по-висок от нея черен меч с деформирано острие. Простена, помъчи се да го метне на рамо, но се спъна и падна по очи.
Изхлипа, надигна се и изведнъж замръзна, втренчи се в ръждивата пепел. С трепереща ръка изтръгна от натрошените, крехки, овъглени ребра златна пластинка - овална, не по-голяма от дланта на малката магьосница.
Никой не видя това освен може би самотният сокол, който се беше зареял над града.
Силвия конвулсивно стисна пластинката в юмруче -толкова силно, че се поряза. Закапа кръв.
Момичето прошепна една дума - късо заклинание, или име.
Но какво точно, това не научи даже грабливата птица в небето.
- Ще присъстваш на полевия имперски съвет - каза Императорът. - Искам да слушаш внимателно всяка дума, Фесис.
Насам идват множество от бароните на държавата. Водят и воинските си дружини... Уви, не толкова многобройни, колкото би ми се искало. И все пак идват, подчинявайки се на призива ми. Аз съм техен сюзерен, те са моите васали. Но открай време бароните са пращали синовете и дъщерите си в магическите школи на Дъгата. Така аристокрацията, опората на Империята, е свързана с кръвно родство с моите врагове. Теб повече няма да те разпитвам... макар и да не съм удовлетворен от това, което научих. Бих желал да узная цялата истина за теб. Но сега това не е важно. Важното е, че не си съгледвач на Седмоцветието, това ми е напълно достатъчно засега. Ти ще слушаш какво ше кажат бароните на съвета. И ще ми докладваш за впечатленията си от всеки един от тях. И така, втори легат Фесис, приготви се за новата си служба.