Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Ранд кимна. Морският народ беше негов, или почти. Какво значение имаше дали Рогът на Валийр е в Бялата кула? Той беше тавирен. Той беше Преродения Дракон и Корамуур. Златният диск на слънцето тъкмо бе преминал зенита.
— Денят все още е млад, Мин. — Можеше да направи всичко. — Искаш ли да се оправя и с бунтовниците? Хиляда крони срещу една твоя целувка, ако не станат мои преди залез.
ГЛАВА 35
Сред горите
Мин седеше на леглото на Ранд и го гледаше как облечен само по бяла риза, рови из палтата си в големия гардероб. Как можеше да спи в цялата тази тежка черна мебел? Помисли си някак разсеяно дали да не изхвърли всичко това и да го замени с изящната дърворезба, която бе видяла в Кемлин, с нежната позлата, със светли драперии и ленени завеси, които да не го потискат толкова. Странно, но никога досега не бяха я интересували нито мебели, нито драперии или ленени завеси. Но онзи гоблен например, с битката на самотен мечоносец с безброй врагове, почти надвит — той определено трябваше да се махне. Мин си мислеше всичко това, но гледаше предимно него.
Толкова напрежение имаше в сините му като ранно утро очи, както и в изпъващата си на широкия му гръб бяла риза, щом се извърнеше да бръкне по-надълбоко в гардероба. Много хубави крака имаше и прасците му бяха чудесни, добре изпъкващи в плътно впитите му черни панталони, с ботушите, извърнати надолу. Понякога той се намръщваше и оправяше с пръсти тъмночервеникавата си коса. Колкото и да се решеше, нямаше да се оправи косата му — все се накъдряше край ушите му и на врата. Не че тя беше някоя от онези глупави жени, готови да загубят ума и сърцето си само като видят хубав мъжки крак. Само дето понякога, край него, й ставаше малко трудничко да мисли ясно. Това бе всичко.
Едно след едно извезани копринени палта излизаха навън и биваха захвърляни на пода върху онова, което бе носил на кораба на Морския народ. Можеше ли преговорите да продължават поне наполовина толкова добре без него? Нали беше тавирен! Жалко само, че тя не можа да види нещо наистина полезно от Морския народ. Както винаги, пред очите й около него блясваха и примигваха образи и цветни аури, повечето от които гаснеха твърде бързо, за да може да ги разбере. Но онова едничко видение се появяваше и изчезваше по сто пъти на ден, а когато Мат и Перин също бяха тук, то обгръщаше и тях също, а понякога и други. Огромна сянка се сгъстяваше над него, поглъщаща хиляди по хиляди малки светлинки, като светулки сред полето, които се хвърляха в нея в усилието си да запълнят мрака. Днес тези светулки сякаш бяха станали десетки хиляди пъти повече, но и сянката се бе уголемила. Това видение по някакъв начин представяше битката му със Сянката, но той почти никога не пожелаваше да му описва как точно изглежда. Не че тя можеше наистина да му го опише, само дето сянката като че ли винаги бе на път да надвие, в една или друга степен. Видението се стопи и тя въздъхна облекчено.
Жегна я леко чувство за вина. Всъщност не беше го излъгала, когато я попита какви свои видения премълчава — поне не съвсем. Каква полза имаше да му казва, че почти със сигурност ще се провали без помощта на някаква жена, отдавна мъртва и напуснала света? Той и без това твърде лесно униваше. Трябваше да поддържа духа му бодър, да му напомня непрекъснато, че трябва да се смее. Само дето…
— Не мисля, че идеята ти е добра, Ранд. — Сигурно сбърка, че го каза. Мъжете в много отношения бяха странни същества: в един момент ще се вслушат в разумния съвет, а в следващия ще направят точно обратното. И при това май го правеха нарочно. По някаква причина обаче тя се чувстваше… като закрилничка… на този силен мъж, който сигурно можеше да я вдигне във въздуха само с една ръка. И то без неговото преливане.
— Идеята си е чудесна — каза той и захвърли поредното палто, синьо и със сребърно везмо. — Аз съм тавирен и днес поне това, изглежда, действа в моя полза. — Още едно палто — зелено, със златни ширити — се намери на пода.
— Не би ли искал да ме утешиш?
Той замръзна и я зяпна, някакво червено палто със златни гайтани увисна забравено в ръцете му. Да я утеши? Ами тази идея откъде й се беше пръкнала? Лелите, които я бяха отгледали, бяха кротки, мили жени, но имаха много строги разбирания за прилично поведение. Негодуваха, че носи панталони, негодуваха, че работи в конюшни — работата, която най-много й допадаше, защото наистина обичаше конете. Нямаше и съмнение какво щяха да си помислят за нейното утешаване с мъж, за когото не се е омъжила. Ако го научеха, щяха да дойдат чак от Бейрлон само за да й съдерат кожата от бой. Както и неговата, разбира се.