Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Стивън си пробиваше път през тълпата от танцуващи. Разговорът с джентълмена силно го обезпокои. Джентълменът беше решил нещо, но колкото повече Стивън мислеше, толкова повече разбираше, че няма ни най-малка представа какво е то. „Все още не е късно — мърмореше той, докато с мъка се придвижваше напред. — Все още не е късно.“ Част от него — бездушната, безразличната, омагьосаната част — недоумяваше какво иска да каже с това. За какво не е късно — да се спаси? Да спаси лейди Поул и мисис Стрейндж? Да спаси магьосника?

Никога редиците от танцуващи не му се бяха стрували така дълги, така наподобяващи ограда, която му препречва пътя. В другия край на стаята като че ли проблесна глава с коса, лъскава като пух на глухарче.

— Сър! — извика Стивън. — Почакайте! Трябва да говоря с вас!

Светлината се промени. Звуците — музика, танци и разговори — заглъхнаха. Стивън се огледа, като очакваше да види, че се намира в нов град или на друг континент. Но все още стоеше в голямата зала на „Изгубена надежда“. Тя беше празна: танцуващите и музикантите бяха изчезнали. Имаше само трима души: Стивън и — малко по-нататък — магьосникът и джентълменът с коса като глухарче.

Магьосникът извика името на жена си. Втурна се към една тъмна врата, сякаш възнамеряваше да тръгне да я търси из къщата.

— Почакайте! — извика джентълменът.

Магьосникът се обърна и Стивън видя, че лицето му е потъмняло от гняв, а устните му мърдат, сякаш произнася заклинание.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце. Голямата зала се изпълни с птици. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Птиците запляскаха с криле и събориха Стивън на земята. Изкараха въздуха от гърдите му. Когато се опомни достатъчно, за да вдигне глава, той видя, че джентълменът отново вдига ръце.

Залата се изпълни с падащи листа. Те бяха изсъхнали, потъмнели от студ и се въртяха на вятъра, надигнал се незнайно откъде. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Магьосникът гледаше с безумни очи. Той като че ли не знаеше как да се предпази от такава силна магия. „Загубен е“ — помисли си Стивън.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце за трети път. В залата заваля дъжд — дъжд не от вода, а от кръв. В един миг се появи, в следващия изчезна.

Магията свърши. В този миг магьосникът изчезна и джентълменът рухна на пода като човек, загубил съзнание.

— Къде е магьосникът, сър? — извика Стивън, изтича и коленичи до него. — Какво стана?

— Върнах го обратно в крайморската колония Алтинум154 — отвърна джентълменът с дрезгав шепот. Той се помъчи да се усмихне, но не успя. — Сполучих, Стивън! Постъпих както ме посъветвахте! Това отне всичките ми сили. Използвах докрай старите си съюзи. Но промених света! O, нанесох му такъв съкрушителен удар! Мрак, злочестина и самота! Повече няма да ни навреди!

Джентълменът опита да се засмее победоносно, но получи пристъп на кашлица. Когато кашлицата премина, той стисна ръката на Стивън.