Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Една фея го гледаше изпитателно. Тя беше облечена в рокля с цвят на зимен залез и държеше изящно лъскаво ветрило, вързано с нещо, което би могло да бъде наниз от кристални мъниста, но приличаше по-скоро на капчици скреж върху листа в гората или на крехки ледени кристалчета, замръзнали по клон на дърво.

В този момент започна поредният танц. Никой не покани феята, затова Стрейндж се усмихна, поклони се и каза:

— Тук почти никой не ме познава, така че няма как да ни представят един на друг. Въпреки това, мадам, за мен ще бъде чест да танцувате с мен.

Тя нищо не каза и не се усмихна в отговор, но пое протегнатата му ръка и тръгна с него към средата на залата. Двамата заеха местата си сред танцуващите, без да разменят и дума.

— Грешите, като смятате, че никой не ви познава — внезапно заговори дамата. — Аз ви познавам. Вие сте един от двамата магьосници, предопределени да възродят магията в Англия — и сякаш цитираше пророчество или някакъв текст, известен на всички, тя продължи: — И името на единия ще бъде Боязън. И името на другия ще бъде Дързост… Очевидно вие не сте Боязън, така че остава да бъдете Дързост.

Това не беше много любезно.

— Наистина такова е предопределението ми — съгласи се Стрейндж — И то е прекрасно!

— Убеден ли сте в това? — попита дамата и го изгледа с подозрение. — Тогава защо още не сте го изпълнили?

Стрейндж се усмихна.

— А какво ви кара да мислите, че не съм?

— Това, че сте тук.

— Не разбирам.

— Не сте ли слушали внимателно пророчеството?

— Какво пророчество, мадам?

— Пророчеството на… — жената произнесе някакво име на своя език, което Стрейндж не разбра151.

— Моля?

— Пророчеството на краля.

Стрейндж си спомни как Винкулус се измъкна изпод заскрежения плет с полепнали по дрехите стръкчета замръзнала кафява трева и празни сухи шушулки, как започна да рецитира нещо насред зимното поле. Но какво беше то — не помнеше. Тогава той дори нямаше представа, че ще стане магьосник, затова не обърна внимание на думите.

— Мисля, че наистина имаше някакво пророчество, мадам — каза Стрейндж, — но, честно казано, беше толкова отдавна, че съм го забравил. Според пророчеството какво трябва да направим аз и другият магьосник?

— Да се провалите.

Стрейндж примигна от учудване.

— Аз… не мисля… Да се провалим? Не, мадам, не. Твърде късно е за това. Вече сме станали най-великите магьосници от Мартин Пейл насам.

Жената не каза нищо.

Наистина ли беше късно за провал? Стрейндж се замисли. Представи си мистър Норел в дома на „Хановер Скуеър“, мистър Норел в абатството „Хъртфю“, мистър Норел в обкръжението на всички министри и в присъствието на принц-регента. Може би имаше известна ирония в това да търси опора в успеха на Норел, но в настоящия момент нищо на света не му се струваше по-ситурно, по-непоклатимо. Феята грешеше.