Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
През следващите минути той и жената се разделиха, следвайки фигурите на танца. Когато отново заеха местата си един до друг, тя каза:
— Трябва да сте много смел, щом сте дошли тук, магьоснико.
— Защо? От какво би следвало да се боя, мадам?
Жената се разсмя.
— Знаете ли колко английски магьосници са оставили костите си в този бръф, под тези звезди?
— Нямам ни най-малка представа.
— Четиридесет и седем.
Стрейндж започна да се чувства по-неуверен.
— Ако не броим Питър Поркис, но той не беше истински магьосник. Беше лаик152.
— Наистина.
— Не се правете, че разбирате за какво говоря — сопна се жената. — Ясно е като бял ден, че нищо не разбирате.
Стрейндж не знаеше как да отговори. Дамата беше на път да се ядоса. Но какво необичайно имаше в това? В Бат, Лондон и всички други европейски градове дамите често се преструваха на сърдити на мъжете, чието внимание искаха да привлекат. Може би и тази жена правеше същото. Той реши да възприеме строгостта й като разновидност на флирта и да види как ще реагира дамата. Затова безгрижно се засмя и каза:
— Личи се, че сте добре осведомена за събитията в този бръф, мадам — Стрейндж изпита тръпка на въодушевление от произнасянето на толкова старинна и романтична дума.
Жената сви рамене.
— Идвам тук от четири хиляди години153.
— Много бих се радвал да поговорим за това, когато сте свободна.
— Или може би когато вие сте свободен! Ще се радвам да отговоря на всичките ви въпроси.
— Много съм ви признателен.
— Няма защо. Какво ще кажете да се срещнем след сто години?
— Мо-моля?
Но за жената разговорът като че ли бе приключил и Стрейндж не можа да измъкне от нея нищо повече от обичайните забележки за бала и танците.
Танцът свърши и те се разделиха. За Стрейндж това беше най-странният и най-обезпокоителният разговор в живота му. Защо според дамата магията в Англия все още не беше възродена? И какви бяха тези нелепи уговорки за среща след сто години? Той се утеши с мисълта, че жена, прекарала живота си в запустяла къща сред гъста и тъмна гора, не би могла да бъде осведомена за събитията по широкия свят.
Стрейндж се присъедини към тълпата до стената. Следващият танц промени разположението на двойките и пред него застана забележително красива жена. Той остана поразен от контраста между красотата на лицето й и дълбоката, безутешна скръб в погледа й. Тя вдигна ръка, за да улови ръката на партньора си, и Стрейндж видя, че кутрето й липсва.
„Интересно! — помисли той и докосна джоба на сюртука си, където държеше кутийката от сребро и порцелан. — Може би…“ Но не можеше да си представи каква поредица от събития би могла да доведе до това магьосник да даде на джентълмена фея пръст, принадлежащ на някого от дома на самия джентълмен. Нямаше логика. „Може би двете неща изобщо не са свързани помежду си“ — заключи Стрейндж.
Но ръката на жената бе толкова малка и бяла! Той беше сигурен, че пръстът в джоба му ще й пасне идеално. Заинтригуван, магьосникът реши да отиде при жената и да я попита как е изгубила пръста си.
Танцът свърши. Жената заговори с друга дама, застанала с гръб към него.
— Моля да ме извините… — започна Стрейндж.
Другата дама тутакси се обърна. Беше Арабела.
Тя бе облечена в бяла рокля, покрита с бледосин тюл и диаманти. Дрехата блестеше като скреж или сняг и беше по-красива от всички рокли, които Арабела бе носила в Англия. Косата й беше обсипана със ситни цветчета, подобни на звезди, а на врата й бе вързана лента от черно кадифе.
Тя го гледаше странно — лицето й изразяваше смесица от учудване и безпокойство, радост и недоверие.
— Джонатан! Вижте, скъпа! — обърна се Арабела към събеседничката си. — Това е Джонатан!
— Арабела… — започна той. Не знаеше какво иска да каже. Протегна ръце към нея, но тя не ги пое. Без дори да ги забелязва, Арабела леко се извърна и хвана за ръце непознатата жена, сякаш сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита за утеха и подкрепа.
По молба на Арабела непознатата погледна Стрейндж.
— Изглежда като повечето мъже — хладно отбеляза жената. После сякаш срещата за нея бе приключила, добави: — Хайде, елате — и се опита да отведе Арабела.
— O, почакайте! — тихо каза Арабела. — Може би е дошъл да ни помогне! Не мислите ли?
— Може би — отвърна колебливо непознатата и отново погледна Стрейндж. — Не, не мисля. Струва ми се, че е дошъл по съвсем друга причина.
152
Характерно явление за средновековна Англия е изобилието от магьосници лаици — термин, който някога е имал обидно значение.
153
Някои учени отбелязват, че дълголетните феи имат склонността да наричат всеки значителен период от време „четири хиляди години“. Феята просто иска да каже, че идва тук от незапомнени времена, още отпреди времето да започне да се измерва в години, векове и хилядолетия. На въпрос за възрастта си много феи отговарят, че са на четири хиляди години, което означава, че не знаят възрастта си и че са по-стари от човешката цивилизация, може би дори от човечеството.