Нож от блянове

Но колкото и упорито да се опитваше — а се опита три пъти, — нищо не се промени. Струйката кръв продължаваше да се стича по ребрата му. Раните продължаваха да са като възел, пулсиращ от болка. Най-сетне тя отдръпна ръката си от хълбока му.

— Направи каквото можа, Нинив. Достатъчно.

— Глупак. — Този път наистина изръмжа. — Как може да е достатъчно, щом продължаваш да кървиш?

— Коя е онази висока жена? — попита Башийр. Той поне разбра. Няма защо да си губиш времето с нещо, което не може да се оправи. — Не са се опитали да я пробутат за Щерката на Деветте луни, нали? Не и след като ми казаха, че е дребосъче.

— Опитаха се — отвърна Ранд и му обясни накратко.

— Семирага ли? — промълви невярващо Башийр. — Как можеш да си сигурен?

— Тя е Анат Дорже, не е… не е каквото я нарекохте — провлече високо меденокожата сул-дам. Тъмните й очи бяха дръпнати, а косата — прошарена със сиви кичури. Изглеждаше най-възрастната сул-дам, и най-малко уплашената. Не че не изглеждаше уплашена, но се владееше добре. — Тя е Истиноречата на Върховната лейди.

— Млъкни, Фалендре — каза хладно Семирага и я погледна през рамо. Погледът й обещаваше болка, а Господарката на Болката държеше на обещанията си. Пленници се бяха самоубивали, щом разберат, че са в неин плен, мъже и жени, успели да разкъсат вена със зъби или нокти.

Фалендре обаче като че ли не го забеляза.

— Не можеш да ми заповядваш. Ти не си дори со’джин.

— Как можеш да си сигурен? — сопна се Кацуан. Златните лунички и звездички, птички и рибки се полюшнаха, щом замести пронизващия си поглед от Ранд към Семирага и обратно.

Семирага му спести усилието да измисля някоя лъжа.

— Той е луд — хладно каза тя. Стоеше неподвижно като статуя, ножът на Мин бе щръкнал до ключицата й, а предницата на черната й рокля бе лъснала от кръв, но все едно беше кралица на трона си. — Грендал би могла да го обясни по-добре от мен. Лудостта е нейна специалност. Но ще се постарая. Нали знаете за хора, които чуват гласове в главите си? Понякога, много рядко, гласовете, които чуват, са гласове от предишни животи. Ланфеар твърдеше, че той знае неща от нашия Век, неща, които би могъл да знае само Луз Терин Теламон. Ясно е, че чува гласа на Луз Терин. По-важното е, че този глас е истински. Всъщност това само прави положението още по-лошо. Дори Грендал обикновено не успяваше да постигне пълно изцеление на човек, който чува истински глас. Доколкото разбирам, потъването в необратима лудост може да е… внезапно. — Устните й се изкривиха в усмивка, която така и не засегна тъмните й очи.

Другояче ли го гледаха вече? Лицето на Логаин беше неразгадаемо, като маска. Башийр сякаш все още не можеше да повярва. Нинив беше зяпнала, очите й бяха ококорени. Връзката… По връзката течеше изтръпналост, дълго и мъчително. Ако Мин се отвърнеше от него, не знаеше дали ще може да го понесе. Ако се отвърнеше, за нея това щеше да е най-доброто нещо на света. Но състраданието и решимостта, здрави като планина, смениха тази изтръпналост, а и любов, толкова гореща, че му се стори, че може да стопли ръцете си над нея. Тя го стисна още по-силно под мишницата и той посегна да сложи ръката си над нейната. Твърде късно се сети да дръпне чукана на пострадалата си ръка и той докосна дланта й. Нищо по връзката дори не трепна.