Нож от блянове

Изведнъж около къщата на имението започнаха да се отварят Портали и през тях се заизсипваха яхнали коне Аша’ман, Айез Седай и Стражници, забулени Деви и Башийр, начело на конниците си. Един Аша’ман и Айез Седай в кръг от двама можеха да отворят много по-широк Портал от тези, които Ранд можеше да направи сам. Значи някой бе успял да подаде сигнала, червено зарево в небето. Всеки Аша’ман беше изпълнен със сайдйн и можеше да се предположи, че Айез Седай са също тъй изпълнени със сайдар. Девите се развърнаха през дърветата.

— Аган, Хамад, претърсете къщата! — изрева Башийр. — Матун, строй пиконосците! Скоро могат да дойдат! — Двама от войниците забиха пиките си в земята, скочиха от конете и нахлуха в къщата, извадили мечовете си, а другите започнаха да се строяват за бой.

Аяко скочи от седлото си и хукна към Сандомир, без дори да си прави труд да вдигне полите си от калта. Мерайз спря пред Наришма, скочи на земята и хвана главата му в шепите си, без дума да каже. Той потръпна, гърбът му се изви в дъга и едва не издърпа главата ей, докато тя му даваше Цяра. С открития от Нинив начин на Церене не я биваше много.

Без да обръща внимание на цялата тази суматоха, Нинив сбра полите си в окървавените си шепи и забърза към Ранд.

— О, Ранд — промълви тя, щом видя ръката му. — Толкова съжалявам. Аз… Ще направя каквото мога, но не мога да я оправя съвсем. — Очите й бяха пълни с жал.

Той мълчаливо протегна лявата си ръка. Пулсираше от непоносимата болка. Странно, но все още я усещаше. Струваше му се, че може да свие в юмрук пръстите, които вече не съществуваха. Настръхна още повече, щом тя привлече още сайдар: струйките дим от ръкава му изчезнаха и тя стисна ръката му над китката. Цялата ръка го засърбя и болката се отцеди. Почернялата кожа бавно се смени с гладка и розова, която сякаш се утаи и покри бучката в основата на изгорената ръка. Беше цяло чудо. Пурпурно-златистият люспест дракон също изникна отново — не съвсем целият, с мъничко златна грива в края. Все още усещаше ръката си цяла.

— Съжалявам — повтори Нинив. — Позволи ми да Вкопая, да видя дали имаш други рани. — Помоли, но не изчака, естествено. Стисна главата му с ръце и го полазиха ледени тръпки. — Нещо не е наред с очите ти. — Тя се намръщи. — Страх ме е да се опитвам да го оправя, без да съм го проучила. Най-малката грешка може да те ослепи. Добре ли виждаш? Колко пръста ти показвам?

— Два. Виждам си чудесно — излъга той. Черните искри бяха изчезнали, но все още виждаше като през вода и му се искаше да примижи от това слънце, което като че ли грееше десет пъти по-ярко отпреди. Старите рани в хълбока му се бяха стегнали от болка.