За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Сета огледа внимателно скицата си и боцна пръст в лазерните лъчи, преплетени върху отворения прозорец на къщата:
– Оттук копчето е по права линия.
– Е, и? – вдигнах вежда. Тя продължаваше да се взира в листа, прехапала ъгълчето на долната си устна. Настоях: – Дори ако приближиш плътно, това са си десетина метра, с пушка най-много да повредиш механизма!
Сета поклати глава:
– С пушка не става, но можеш да го уцелиш със стрела. Като се сложи на върха ù дъвка…
– Елфа сигурно си носи лъка в задния джоб, а?
– Достатъчно е да има тетива – отвърна тя разсеяно, сякаш вече приключила с тази задача. – И бездруго вече е задействал магия за точност, все ще улучи копчето.
Тетива, мътните го взели.
Сета най-сетне ме погледна, надигна се на колене – топлите ù кафяви очи се озоваха на една педя разстояние от лицето ми – и колебливо докосна връхчето за стрела, окачено на коженото шнурче на шията ми. Изненадах се колко горещи са пръстите ù.
– Елфа носи същите, нали? – попита и се усмихна лекичко. – Знам, че ги носи! За теб може да са само украшение, но…
Истина е, че почти всичко може да послужи за тетива при необходимост, но шнурчето, което Сета държеше, съм си го направил сам миналото лято. Стрелата е подарък от братовчедка ми Ирис, аз не умея да ги оглаждам толкова. Готина е и е много елфическа, нищо че татко казва, че било кичозно и нередно така да парадирам с расовото си наследство.
– Истински са – промърморих засрамено. Толкова тренировки с лъка и накрая обикновен човек да ми напомня за най-простия възможен вариант?
Сета се отпусна назад и остави връхчето за стрела да се изплъзне между пръстите ù – топъл спомен от кожата ù. Смръщи едва-едва вежди и отново прехапа устна:
– Истински? Мислех си, че Елфа може просто да… омагьоса огърлицата или…
– Ще ти покажа – надигнах се и извадих джобното си ножче.
Недалеч от нас имаше подходящ шубрак. Сета ме последва до него и мълчаливо проследи как си подбирам клонче, проверявам колко е гъвкаво и го отрязвам. Тънка права пръчица щеше да играе ролята на стрелата. С две резки оформих жлебовете в краищата на лъка. Подадох ù го:
– Подръж го за малко!
Свалих коженото шнурче от шията си и изтърсих от него връхчето. Пристегнах здраво възлите, изпробвах самоделния лък, за да го усетя, и посочих дървото отвъд шубрака:
– На десетина метра е, нали така? Ето там, виждаш ли забелената кора? Напълно съм съгласен с теб, че Елфа ще улучи копчето. Даже и без магия за точност!
Стрелата изсвистя и се заби дълбоко в ствола на дървото.
Обърнах се ухилен. Слънцето се отразяваше в очите на Сета и в дълбините им танцуваха светулки.
От няколко дни беше адски студено, а вечерта бе започнал да прехвърча сняг. При все това, когато сутринта станах и зърнах побелелия град, сърцето ми подскочи. Най-сетне първият сняг! Беше вече към средата на ноември, крайно време. Хубавото на зимата е, че можеш да си ходиш навсякъде и не ти се пречкат разни тъпи петунии примерно. Шейни, пързалки, ммм!
Навлякох си трескаво пуловера и се смъкнах да закуся преди училище. Пътем забърсах и три-четирите нови странички от романа.
О, да. Пишех романа. Пишехме го. Добре вървеше. По поне две страници на ден: обсъждахме непрекъснато сюжета и даже бяхме запуснали малко „занятията“ в клуба. Щеше да стане добра книга – виждах го! Но без Сета не бих могъл да се справя. Винаги когато закъсвах, тя беше насреща да предложи нещо ново и свежо. Понякога разигравахме ситуациите, друг път просто препрочитахме написаното и търсехме варианти.
Настаних се на масата, щракнах тостера – мразя студен хляб – и преди да се зачета в снощния си труд, погледнах косо към татко. Размазваше съсредоточено масло по препечената си филийка и не обели и дума, освен дежурното „Добро утро“. Напоследък съвсем се беше смълчал, но не можех да разбера дали просто се отнася прекалено сериозно към писането ми и гледа да не ми разваля концентрацията, или има и някаква друга причина. Сам го бях помолил да хвърля по едно око на растящия ръкопис и в събота следобед редовно го заварвах зачетен в натрупаните през седмицата страници. Ако имаше някакви въпроси или съмнения, обсъждахме ги, макар че последните няколко пъти просто бе изсумтявал: „Добре върви, личи си майсторската ръка!“ или нещо от сорта. Но с изключение на това… Хващах го понякога как не ме гледа. Шантава работа.