За спасяването на света

– Хайде, Без!

– Добре де, идвам!

Навлякох си дрехите, натъпках в сака няколкото нови разработки за „Шадоурън“ и се прехвърлих в кухнята. Не обичам да ползвам краткия път – все едно пропадаш в нищото и после ти се повдига – но когато татко бърза за някъде, по-добре и ти да си бърз.

Седнах на масата тъкмо навреме – той влезе, пристягайки вратовръзката си. Погледна ме изпитателно, прехвърли пред мен чинията с палачинки и чаша мляко и се настани пред собственото си кафе.

– В събота сме на ритуал, нали не си забравил? – подхвърли и си взе препечена филийка.

Кимнах и забих зъби в палачинката си.

– Няма да е зле да си преповториш песните.

– Няма да пропусна – изсумтях с пълна уста.

– Не мислиш ли, че напоследък загърбваш националното си наследство? Леля ти каза миналата седмица, че…

Тръснах гневно глава. Лелите ми са ужасни. Всяка ваканция трябва да ходя там. Събират ни десетина хлапета в старата къща. Песнопения, билки, дребни магийки, стрелба с лък… пфу! Национално наследство! Ако слушаш лелите ми, все едно живеем в книгите на Толкин! Истината е, че никога не сме строили приказни градове насред омайни лесове и се крием сред хората като мишоци…

– И си оправи ушите! – добави баща ми.

Сега вече се изчервих. Обикновено тази подробност не я забравям. В това отношение лятото ми влияе много зле – а с татко се върнахме преди три дни! Промърморих заклинанието и си вдигнах за всеки случай косата:

– Как е?

– Добре – той кимна. – Но можеше и да не забележа…

– Ако ми растяха бивници в устата, нямаше да го пропусна! – изръмжах.

Той ме изгледа укорително. Специалист е по укорителните погледи. С тези сини очи като диаманти може да те замрази на място без дори да повиши тон или да му се яви бръчка на челото.

Захапах втората палачинка. Наистина щеше да е глупаво да тръгна да се разхождам с острите си уши. Най-много някой от дружките да ме попита защо съм се маскирал и кога ще си сложа обеца и горе на върха, но…

То е като да си се родил сърдечноболен или със сакат крак, или кутсузлия. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Би могло да е много по-зле – все пак не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. По повод това вече татко казва, че… е, ако изобщо съществуват орки, надали бивните им са по една педя дълги, по-вероятно просто са им криви зъбите. Приказките преувеличават.

Но това, нашето, си е така. Някои се раждат с повредена сърдечна клапа, други страдат от спина бифида, трети са аутисти. Ние пък сме елфи.

– Готов ли си?

Кимнах.

Винаги се чувствам малко глупаво, като ме кара с колата. Училището е на десет минути пеша; обикновено си ходя до там, само зимно време, когато е много студено, чакам да мине автобусът. Но от време на време татко го огрява доброто настроение и ме вози. Той е директор в банката – мнооооого перспективно място за елф, боже господи! – тъй че имаме огромна масленозелена кола, чийто двигател мърка като тигър. А докато сядам на предната седалка, почвам да се чувствам наистина глупаво: лукс, аромат на хубава кожа, тъмнозелени тапицерии, лъскави стъкла и вътре аз, с все оръфаните дънки и рошавата си грива.