Пликът бе надписан: „… Уелър, ескуайър, при мистър Пикуик“, а в скоби в десния ъгъл се виждаха думите „заден вход“, като указание за приносящия.
— Е — рече Сам, — туй се казва важност и половина. Никога досега не съм чувал да викат на вареното овнешко соаре. Как ли пък му викат, когат’ е печено?
Но без да се бави в размишления по въпроса, Сам се представи веднага пред мистър Пикуик и помоли да бъде освободен за вечерта, нещо, което му биде охотно разрешено. С това позволение и с ключа от входната врата Сам Уелър спокойно се отправи малко преди уреченото време към Куийн Скуеър, гдето има удоволствието да зърне на неголямо разстояние мистър Смокър да пуши пура през кехлибарено цигаре, облегнал напудрената си глава на един стълб.
— Как сте, мистър Уелър? — рече мистър Джон Смокър, като грациозно повдигна шапката си с една ръка, а с другата му махна снизходително. — Как сте, сър?
— Не чак толкова добре — рече мистър Джон Смокър.
— О, вие сте работили прекалено много напоследък — забеляза Сам. — Боях се, че тъй ще направите; не бива така, знаете; трябва да усмирите тоз ваш непокорен дух.
— Не е толкова по тази причина, мистър Уелър — отвърна мистър Джон Смокър. — По-скоро е от лошо вино; боя се, че пия повече напоследък.
— О, това било, значи? — рече Сам. — Туй е много неприятно оплакване, знаете.
— Ах, тази съблазън, видите ли, мистър Уелър… — забеляза мистър Джон Смокър.
— А, тъй си е — рече Сам.
— Попаднал съм във водовъртежа на обществото — продължи мистър Джон Смокър с въздишка.
— Ужасно нещо наистина! — потвърди Сам.
— Но няма друг път — заключи мистър Джон Смокър, — ако съдбата ви води към обществен живот и обществена дейност, вие естествено сте подхвърлени на съблазни, които другите хора не познават, мистър Уелър.
— Точно туй казваше и чичо ми, когато мина на кръчмарска работа — забеляза Сам. — И съвсем беше прав старият джентълмен, щот не минаха и три месеца и той умря от пиянство.
Мистър Джон Смокър изглеждаше крайно възмутен от направеното сравнение между него и въпросния покоен джентълмен; но тъй като лицето на Сам излъчваше невъзмутимо спокойствие, досадата му се разсея и той отново доби любезен вид.
— Може би трябва вече да тръгваме — рече мистър Смокър, поглеждайки медния си часовник, който държеше на дъното на специален дълбок джоб и го извличаше на повърхността с помощта на черен шнур с меден ключ на другия край.
— Май че трябва — отвърна Сам, — иначе ще преварят соарето и ще го изпортят.
— Опитахте ли минералната вода, мистър Уелър? — запита спътникът му, докато вървяха към Хай Стрийт.
— Да, веднъж — отвърна Сам.
— Как ви се стори, сър?
— Стори ми се страшно неприятна — отвърна Сам.
— А — рече мистър Джон Смокър, — не ви допада калиевият й вкус може би?
— Не ги разбирам аз много тия работи — рече Сам. — Стори ми се, че страшно мирише на топла ютия.
— Точно туй е калиевият вкус — презрително подчерта мистър Смокър.
— Е, дори да е тъй, думата е съвсем купешка — рече Сам. — Пък и аз не я разбирам химията, нищо не мога да кажа. — И тук за неизразим ужас на мистър Джон Смокър Сам започна да си подсвирква.
— Извинявайте, мистър Уелър — рече мистър Джон Смокър, крайно измъчван от тези неизискани звуци, — бихте ли ме взели под ръка?
— Благодарности, много сте любезен, но няма да ви взема. Имам навик да пъхам ръцете си в джобовете, ако нямате нищо против. — И като премина от думи на дело, Сам захвана да подсвирква много по-високо от преди.
— В тази посока — каза новият му приятел с облекчение, когато свърнаха по странична улица. — Скоро ще стигнем.
— Тъй ли? — рече Сам без всякакво вълнение от факта, че бяха тъй близо до избраното общество на прислужници от Бат.
— Да — отвърна мистър Джон Смокър. — Не се притеснявайте, мистър Уелър.
