Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Когато Стоукси срещнал за пръв път Кол Том Блу, бъдещият слуга бил див и своенравен — последният от народа на феите, който би се съюзил с английски магьосник. Стоукси го последвал в двореца му във Феерия147, там се направил на невидим, разгледал го и открил много интересни неща148.
Стрейндж не беше толкова наивен да вярва, че легендата във вида, в който е достигнала до децата и магиоисториците, е точно описание на действителни събития. „Но все пак е възможно в нея да има частица истина — каза си той. — Може би Стоукси е успял да проникне в двореца на Кол Том Блу и с това да му докаже, че е достоен за уважение магьосник. Няма причина и аз да не сторя същото. В края на краищата този джентълмен фея не знае нищо за способностите и постиженията ми. Ако му направя неочаквано посещение, ще му покажа какво умея.“
Стрейндж се замисли за мъгливия снежен ден в Уиндзор, когато подмамени от магията на джентълмена, двамата с краля едва не попаднаха във Феерия. Спомни си за гората и за малките светлинки, които подсказваха, че там има старинна къща. Кралските пътища със сигурност можеха да го отведат там, но освен че беше дал обещание на Арабела, той нямаше желание да търси джентълмена с магии, които вече е правил. Искаше да използва нова и смайваща магия. Искаше при следващата си среща с джентълмена фея да изпитва увереността и въодушевлението, които пораждаше у него всяка нова магия.
„Феерия никога не е далеч — мислеше си той — и има хиляди начини да се отиде там. Със сигурност ще намеря поне един.“
Стрейндж знаеше заклинание за прокарване на път между две същества, произволно назовани от магьосника. Това беше старо заклинание, само на една крачка от магията на феите. Пътищата, които можеха да се направят по този начин, несъмнено пресичаха границите между световете. Стрейндж никога досега не беше използвал заклинанието и нямаше представа как ще изглежда полученият път, нито как ще го извърви. Все пак вярваше, че може да успее. Той промърмори под носа си магическите думи, махна няколко пъти с ръце и назова себе си и джентълмена като двете същества, които пътят трябва да свърже.
Нещо се раздвижи, както ставаше понякога при действието на магия. Сякаш невидима врата се отвори и после се затвори зад гърба му. Или сякаш всички сгради в града се бяха завъртели и сега гледаха на друга страна. Магията като че ли бе подействала — нещо със сигурност се беше случило, — но Стрейндж не виждаше резултат. Той се замисли как да постъпи.
„Може би всичко е въпрос на възприятие, а аз знам как да променя това. Неприятно е. Бях решил занапред да не го правя, но един път повече няма да ми навреди.“
Стрейндж бръкна във вътрешния джоб на сюртука си и извади тинктурата на лудостта. Сервитьорът му донесе чаша вода и магьосникът внимателно отмери една малка капка. После изпи водата.
Огледа се и за пръв път забеляза сноп искряща светлина, който тръгваше от краката му, прекосяваше плочките на пода и водеше навън. Приличаше на онези линии светлина, които се появяваха на повърхността на водата в сребърен леген. Стрейндж установи, че ако гледа право в снопа светлина, не го вижда. Но ако го гледа с крайчеца на окото си, го различава съвсем ясно.
Той плати на сервитьора и излезе на улицата.
— Е — каза, — това е наистина забележително.
55
ВТОРИЯТ ЩЕ ВИДИ НАЙ-СКЪПОТО СИ ВЪВ ВРАЖЕСКИ РЪЦЕ
Нощта на 2 срещу 3 декември 1816 година
СЯКАШ ЗЛОЧЕСТАТА СЪДБА, открай време надвиснала над Венеция, най-после я беше споходила: но вместо да потъне във вода, градът беше потънал в дървета. Тъмни призрачни дървета запълваха уличките и площадите и заприщваха каналите. Стените не бяха преграда за тях. Клоните им минаваха през камък и стъкло. Корените им потъваха дълбоко под паважа. Статуите и колоните бяха обрасли с бръшлян. Изведнъж — поне за възприятията на Стрейндж — бе станало много по-тихо и по-тъмно. Тънки филизи имел се увиваха около лампите и свещите, а гъстата плетеница от клони закриваше луната.
Въпреки това никой от жителите на Венеция като че ли не забелязваше промяната. Стрейндж беше чел много за това как хората могат да бъдат безгрижно слепи за магията, която действа около тях, но никога досега не беше виждал пример за това. Млад пекар крепеше поднос с хляб на главата си. Пред погледа на Стрейндж момчето грижливо заобиколи всички дървета, без да ги вижда, и си проправи път между стърчащите клони, които можеха да му избодат очите. Мъж и жена, облечени за маскен бал или за „Ридото“, слизаха под ръка по „Салицада Сан Мойзе“ в пелерини и маски и си шушукаха, допрели глави. На пътя им се издигаше огромно дърво. Те съвсем непринудено се разделиха, заобиколиха дървото от двете му страни и отново продължиха пътя си, хванати под ръка.
147
Бръф — древната дума на Ший за „дом“, която обикновено се превежда като „дворец“ или „имение“, но всъщност означава вътрешност на могила или на кух хълм.
148
Стоукси призовал Кол Том Блу в дома си в Екзитър. Когато той за трети път отказал да му служи, Стоукси се направил на невидим и го последвал. Кол Том Блу поел по запустял път и скоро пристигнал на място извън Англия. Там имало нисък кафяв хълм и езеро със застояла вода. По заповед на Кол Том Блу в хълма се отворила врата и той влязъл вътре. Стоукси го последвал. Във вътрешността на хълма Стоукси видял омагьосана зала, където всички танцували. Той изчакал една дама от танцуващите да се приближи. Търкулнал към нея магическа ябълка и тя я взела. Естествено, това била най-хубавата и най-апетитната ябълка, която можела да се намери във всички светове. След като я изяла, жената поискала още една, същата като предишната. Огледала се, но не видяла друга ябълка. „Кой ми даде ябълката?“ — попитала тя. „Източният вятър“ — прошепнал Стоукси. На другата нощ магьосникът отново проследил Кол Том Блу и влязъл във вътрешността на хълма. Огледал танцуващите и отново търкулнал една ябълка към същата жена. Когато тя попитала кой й е дал ябълката, той пак отвърнал, че е Източният вятър. На третата нощ Стоукси държал ябълката в ръка. Жената се отделила от танцуващите и се огледала. „Източен вятър! Източен вятър! — прошепнала тя. — Къде ми е ябълката?“ „Кажи ми къде спи Кол Том Блу — отвърнал Стоукси — и ще ти дам ябълката“. Тя му казала: „Дълбоко в земята в северния край на хълма.“
През следващите нощи Стоукси се представял за Западния вятър, Северния вятър и Южния вятър и с помощта на ябълките си събирал сведения за Кол Том Блу от другите обитатели на хълма. От един овчар научил кои животни пазят Кол Том Блу, докато спи — дива свиня и още по-див козел. От дойката му научил какво държи в ръката си Кол Том Блу, докато спи — много особен и важен за него камък. А от един помощник в кухнята научил кои три думи произнася Кол Том Блу всяка сутрин, когато се събуди. Така Стоукси събрал достатъчно сведения за Кол Том Блу, за да получи власт над него. Но преди още да се е възползвал от тях, Кол Том Блу сам дошъл при него и казал, че е размислил и че е съгласен да служи на Стоукси.
В действителност станало следното; Кол Том Блу разбрал, че Източният вятър, Западният вятър, Северният вятър и Южният вятър задават въпроси за него. Той не можел да проумее с какво е засегнал тези важни създания, но много се разтревожил. Изведнъж възможността да сключи съюз с влиятелен и учен английски магьосник му се сторила далеч по-привлекателна.