Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Тъмнокосият махна с ръка:
— Зарежи, не обръщай внимание. Това е най-дребното от всичко, което навярно ще те подразни.
— Вече видях повече от дузина такива.
След двестатина метра ниският спря.
— Яааа… Гледам новото игрище — обясни той на другаря си. — Може би баджанаците още ритат топката… Сигурно с тях е и Манчо, циганинът от долната махала, дето му викахме Пеле. Сто на сто е доволен! То цял стадион бе, съвсем като истински. Голям футболист е Манчо… Хайде, надясно сме.
Двамата задминаха последните тополови стражи на оредяващата гора и тръгнаха между неравните квадрати на гиздави бостани. Отпред сивееха къщи и клонести дървета по дворовете. Селото се катереше по нашарена от есента планина. Цветовете бяха едва загатнати в здрача.
— Много е тихо.
— Неделя, почивен ден.
Стъпиха на асфалт.
Иван забави крачка. Сдържаше дъх, въртеше лице. Понякога спираше и докосваше тук ограда, там дърво, сетне бетонен електрически стълб. Почеса глава пред гараж, украсен с предизборни плакати на разни партии. Задържа взор върху пейката до портата и…
… Они тръгнаа да одат се по ситни гащи…
Тъмнокосият наклони глава, вслушан в гласовете от съзнанието си. Складовете на паметта реагираха на картината пред очите…
Навлекла едно ситно полѐ, минижуп, гъзо ѝ се види чак от Софията…
Че да не ѝ е грозен я!
Бе селско момиче кога се е веело така едно време!
Ти па! Да не са по-доле от гражданките, кат са от село!
Я че видим как че викаш, кога твойта унука пойде така по крака и полуголи цици!
А де, а де!
Хе-хе…
… призрачни гласове. Гласове от спомени. Сякаш пейката оживява не от меките сенки на лунния лъч, пробил облачния воал, а дядовците от детството седят и мърморят, будейки интереса на момчурляците към снажната кака… А какво толкова ѝ има на нея? Облечена е досущ малко момиченце, направо като някоя бебешорка — носи късо рокле, ухае хубаво… ама на парфюм… И от този миг хлапаците с инакви очи забелязват хлапачките и скоро започват да се вглеждат в онези, на които понякога позволяват да вземат участие в сраженията им с фунийки…
Той въздъхна.
— ?
— Няма нищо — откликна в тъмното треперещ полушепот. — Няма нищо…
— Богато място.
— Аха… — съгласи се.
Помнеше и предишността тук. Всъщност, и по негово време селото не е било бедно, тук живееха предимно тираджии и милиционери от КАТ, работници от Кремиковци и потомствени земеделци. Всички гледаха стока, а от бостани и градини вадеха толкова продукция, колкото не осигуряваше нито едно ТКЗС в страната на глава от населението. Иван въртеше глава, сякаш захласнат от красивите бели къщи с червени керемидени покриви там, където помнеше сивкави едноетажни къщурки. Не се удържа при вида на лъскавите западни автомобили и цъкна с език. Спътникът му се заинтригува от произведения звук.
— Тук имаше едно куче — полугласно обясни Иван. — Много ме мразеше. Лаеше ме до скъсване. Не помня да съм го дразнил нарочно. Просто не ме траеше. Обаче минех ли с колелото — не джавкаше. — Той посочи към двора. — Виждам колибката… но псето го няма. Сигурно е умряло.
По-високият се замисли. Изучаваше обстановката. Личеше, че всичко наоколо е безкрайно ново и непознато за него.
— Девет години хич не били малко време… — добави още по-тихо ниският мъж.
Подминаха спретната църквица с отделно градена камбанария. Отгоре ѝ тъмнееше пусто щъркелово гнездо.
— Горяла е — рече високият.
Иван спря пред телената ограда на черквата.
Спътникът му очакваше някакви обяснения, интересуваше го най-вече гнездото, ала почувства, че другарят му мълчи някак твърде дълбоко, и затова се въздържа от въпроси.
Ниският откъсна взор от табло с налепени некролози и рязко тръгна по спускаща се надолу уличка. Русият го настигна и те отново закрачиха редом един до друг.
— Да. Помислих, че просто е реставрирана. Чувал съм, че била по-стара от селото.
Последва завой вляво… тъмнокосият забавяше крачка с всяка подмината къща, сякаш тялото му усещаше някаква съпротива на въздуха.
Тук, в ниското, под неопадалите орехови шуми, здрачината бе по-гъста.
Край един двор и двамата обърнаха глави към светещ прозорец. Оттам отчетливо се носеше народна песен.
Спряха заслушани. Иван скришом обърса очи с длан.
След това от радиото гръмна сръбско, позаглушено от самодоволен възглас: „Ете тва е сигнал плюс деветдесет мегахерца“, и крива усмивка раздвижи устните на Иван. Какво ли друго съм очаквал — сви той рамене. Но по перденцето шавна сянка, раздразнена ръка врътна копчето и на друга вълна зазвуча нещо старо и познато: