Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Някой в стаята намали звука.
Пришълците продължиха по пътя си. Подминаха още десетина порти и застанаха пред чиста бяла къща на два етажа, издигаща се на стръмнина. Отпред имаше голям гараж, а край него — от вратника към терасата на къщата — мъжделееха стъпала.
— Пристигнахме — рече тъмнокосият, но едва пристъпи към портата и пак спря на място.
След дълга пауза високият го докосна по рамото.
— Страх — прошепна Иван на другаря си.
— ??
— От заключено ме е страх.
— Това не е рационално поведение — отвърна му високият, внимателно душейки въздуха.
— Знам — рече Иван и решително посегна към вратичката.
Ръката му чак изфуча като крайчец на бич. Портата с лекота се открехна, изшумоляха пометени от нея листа и очите на Иван отново се навлажниха. Съвсем накрая пантите тъничко скръцнаха.
Стъпките — тихи сенки — на двамината чужденци не смутиха покоя.
Домът спеше. Тъмнокосият колебливо напипа звънеца. Някъде вътре удари камбанка.
Втори път не се наложи да позвънят. И двамата доловиха разбудено човешко присъствие, сетне чуха мекия звук на ходилата в терлици, стъпващи леко по черги. Странно, но Иван вече не чувстваше никакво напрежение, нито вълнение. Просто чакаше вратата да се отвори.
— Кой е? — женски глас питаше през прозявка.
Тъмнокосият разлепи устни и отвърна с едно придихание:
— Свой, лельо Елена. Аз съм.
Оттатък се възцари тишина.
В патрона на бравата се превъртя ключ. През открехнатата врата бликна жълто електрическо сияние.
Гостите изобщо не премигаха, ала жената — на вид току едва прехвърлила четирийсет — затърка очи и замига насреща им. После впи пръсти в дълга гъста коса, отметна вълнист бретон и широко се ококори…
— Аз съм — повтори ниският мъж.
Всъщност, пред смаяната стопанка, сънено наметнала жилетка върху нощницата си, той съвсем не изглеждаше нисък. Комай имаше над метър и осемдесет. Усмихваше се замечтано и детски. Острите черти на лицето му изглеждаха по-меки, хлътналите кафяви очи галеха лицето на жената.
Другарят му, сериозен и някак смален, надничаше иззад него, извинително свел глава.
— Ванко! — ахна накрая жената. — Боже Господи, Ванко! Ти… Ах!…
Тя притисна към гърдите тясната си длан.
Той се усмихваше.
— Божичко! Ох, не знам!… Иване…?
— Аз съм. Добро утро. И добре заварила.
— Ах… Ванко, миличък, добре си дошъл… Влизай, ох Господи, не сънувам!…
— Не съм сам обаче…
— Вътре, вътре, на топло! Ох, леле… Митьо! Мите! Я виж… ох… виж… кой се връща. Ванко, мойто момче… Не сънувам. Не сънувам.
— Чекай ма, Елено, барем дънките да обуя… Кой Иван, какво става, пожар ли…
Появилият се мъж бе набит, плешив и с коремче. Присви късогледи очи и застина, замръзна насред крачка. Дори тръсна глава.
Подир няколко мига и с нарастваща увереност той се ухили щърбаво и здраво стисна с две ръце протегната длан. Преглътна и подсмъркна. Накрая успя да рече:
— Ооо… Здрасти, калпазанин! Рано идеш.
— По-добре рано.
— Отколкото… да де — мъжът помълча, целият сдържано ухилен, но очите му просто поглъщаха гостенина. — Радвам се.
— И аз.
— Ха така.
— Просто чудеса — повтаряше през цялото време жената, — да не повярваш! Ванко! Иване!…
Иван щастливо въздъхна и примижа към лампата в гостната. Къщата, макар и след ремонти, с нови тапети и теракота, миришеше познато. На уют. На отдавна отминало, а затова и хубаво време.
На дом.
… А едно време мечтаеше за другото си, нереално, изтъкано само от мечти Вкъщи. И виж ти, когато се прибра там, където бе истинската родина, взе да му домилява за ранното детско гнездо.
Странно е сърцето човешко. Дори когато бие отдясно и в драконов ритъм.
2.
— О, Ванко, ние съвсем не обърнахме внимание на твоя приятел — плесна с ръце Елена и топло се усмихна към Високия. — Извинявайте, но просто… ситуацията е много… много неочаквана… и радостна!
Иван бързо се намеси, преди другарят му да отвори уста:
— Да ви представя… приятелят ми е чужденец. Ален… Ален Брюле.
— Французин? Чудесно! Ето с кого ще си говоря! Аншанте, мусю. Жо сюи Елена̀… Ха-ха-ха! Ваньо, ще ти изпаднат очите!
— Видиш ли кака ти? — обади се бате Митко. — На дърти години езици тръгна̀ла да учи…
7
Група „Тангра“ с Чочо Владовски — Б.а.