Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Едно по едно — каза Калат Хустаин. — Трябвате ми тук.
Илгаст Ренд изпъшка и седна тежко на един стол.
— Не мога да разбера Урусандер. Трябваше да е озаптил Хун Раал… Бездната да ме вземе, трябваше да му е съдрал кожата от бой отдавна.
— И машинациите на Хун Раал щяха да се объркат и осуетят — заговори Калат, докато крачеше напред-назад. — Без намесата на онази проклета азатанаи в Янис този спор щеше да е останал чисто политически и с това — открит за компромиси. Тази война на вери е като оръжие, натикано в ръката му.
Илгаст поклати глава.
— Хун Раал е от рода Исгин. Всичко е заради пропадането на фамилията му. Копнее да стане благородник и се вижда като защитник на родословната си линия. Ще яхне вълната на всяка отстъпка, която спечели легионът, а ако пяната почервенее — така да бъде.
Калат кимна.
— Амбициите му са добре известни, милорд.
— Ще държа Стражите в състояние на готовност, командире. Разбира се, държа ги така само до завръщането ви. Тогава с голяма скръб ви ги отстъпвам и приключвам с това. — Вдигна очи. — Приятелю, смяташ ли ме за безотговорен?
— Не мога да кажа, милорд. Продължавам да вярвам, че най-голямата заплаха за Куралд Галайн е Витр. Ако успеете да съберете истините за него от джагътите или дори от азатанаите, може би всички ще благославяме вашата преданост и след столетие.
Илгаст изсумтя.
— Столетие? Значи да се стягам да понеса сто години проклятия. Бих предпочел това теглене насам-натам, което търпя сега.
— С обявяването на своя неутралитет, милорд, вие може би предлагате изход за мнозина, благородници, както и простолюдие. Не мога да си представя, че всички стари капитани от легиона на Урусандер се възхитени от този погром. Тези, които падат под мечовете им, може и да са Отрекли се, но остават тайсти. Милорд, ужасѐн съм от този обрат на събитията.
Илгаст помисли над думите му.
— Има една лудост, командире, която тече като отровен поток през нас. Извира изпод скалата на прехваленото ни благоприличие. Камъкът понася натиск, докато се пропука. Добронравието се дави в този мръсен порой и подлостта процъфтява в последвалия раздор. — Отпусна се назад и столът изскърца под тежестта му. — В най-мрачните си мигове желая да дойде някой бог, същество праведно и същевременно с хладен взор. Бог, който да бръкне между нас и да изтръгне най-користните ни, егоистични събратя. А след това, в селение, прогарящо като киселина всяка измама, всяка цинична лъжа, да направи за всички тях нежелан, но най-заслужен дом. — Затвори очи. — Копнея за сила, която да отмие най-лошото, което е в нас, Калат. — След дълга пауза отново отвори очи и видя, че командирът го гледа внимателно. Илгаст се усмихна кисело. — Дали би трябвало да се боя от такава сила в ръцете на Майка Тъма?
— Не ми се изповядвайте, милорд. Имам достатъчно свои съмнения.
— Чудя се къде са страхотните ни умове, командире, че толкова лесно да бъдем хвърлени в тази мръсна пяна на предателство от дебелоглави явни глупци? От злото намерение и безсърдечния дух?
— Започвате да поставяте под въпрос своя неутралитет ли, милорд?
— Подозирам го в уклончивост. Все пак виждам пред себе си само един път, който не е просмукан от кръв. Ще отпътувам на запад, в земите на джагътите и азатанаи.
— А вашите Домашни мечове?
— Те ще поддържат владенията ми. Това и нищо повече. Така съм се разпоредил.
— Сам ли ще пътувате?
— Ще взема няколко души за компания.
Калат кимна.
— Милорд, ще се постарая да не се задържам много дълго до морето Витр. Разбирам добре бремето на тази услуга, за която ви помолих.
— Ако мога, командире, няма да мръдна от този стол, докато вашите Стражи не са отново в безопасност под вашето крило.
— Разчитайте на офицерите ми, милорд.
— Несъмнено. И ако е възможно, ще отбягвам необходимостта да издам и една-едничка заповед.
Калат тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна към Илгаст Ренд.
— Този бог, за когото мечтаете, милорд. Самата мисъл за него ме плаши.
— Защо така, командире?
— Боя се, че в името на праведността ще бръкне и ще ни изтръгне всички.
И излезе.
Илгаст дълго гледа вратата.
— Изправени пред неочакването — заговори Кагамандра Тюлас, — ние се разкриваме пред себе си. Виждал съм това сред ловните кучета, които обучавах. Някои побягват. Някои ръмжат. Някои нападат. Но бих се обзаложил, че нито един звяр всъщност не е изненадан от собствените си действия. И все пак ние не можем да кажем същото, нали? Между настръхналата ни кожа и мускулите, които може да потръпват под нея, лежи пластът на срама и точно върху този вътък самоуважението тъче своите заблуди.