Ковачница на мрак

Финара Стоун се загледа след отдалечаващата се Фарор, донякъде изненадана от това, че така старателно отбягва братовчед си. Видя как погледът на Спинок я проследи, а после младият мъж стана, сякаш се канеше да тръгне след нея. Капитанът закрачи към него.

Калат навярно бе предупредил Фарор да стои настрана от братовчед си. Жената беше излязла от срещата си с него бледа като призрак и почти разтреперана. Ако имаше истина в това предположение, предстоящото им пътуване заедно щеше да е напрегнато.

— Спинок.

Младият Страж се обърна.

— Изглежда, братовчедка ми е разстроена.

— Не разстроена — отвърна му тя. — Разсеяна. Ще тръгваме и трябва да се приготви.

— А, разбира се.

— Гориш ли от нетърпение да се върнеш при Витр, Страж?

Той вдигна рамене.

— Не е в челото на списъка ми непосредствени амбиции, капитане. Съжалявам, че вече не съм под командването ви.

— Предстоят ни трудни времена, Страж. Може би ще мине време, докато нещата се върнат към нормалното и се върнем към ежедневната служба. В свитата на командира ще си под опеката на сержант Беред.

— Да, капитане.

— С него можеш да си спокоен. Той е ветеран от Блещукаща съдба и бреговете на Витр.

Спинок кимна, а после въздъхна.

— Ще ми липсвате, капитане.

Тя усети как нещо се надигна дълбоко в нея в отговор на думите му и за миг се почувства лека като перце. Извърна очи.

— Дано сержант Беред се окаже по-устойчив на чара ти от мен, Страж.

Спинок се приближи.

— Простете ми, капитане. Когато ви отнасях от Витр, както ви беше призляло… така и не се уморих от прегръдката.

— Още една причина да съжалявам, че бях в треска — каза тя. — Спинок, внимавай.

Но той поклати глава.

— Знам, че съм млад. Може би твърде млад за очите ви…

— Стига, Страж. Не му е времето сега.

— Но това е всичко, което имаме, Финара.

Фигурите, които се движеха покрай тях, изглеждаха размътени, като гмеж от духове, забързани по някакви свои отвъдни работи. Не смееше да погледне Спинок в очите, макар да знаеше, че само там ще намери опора и ще се отърве от замайването, което заплашваше да я завладее.

— Ще трябва да почака — каза му тя. — Моля те, отдръпни се. Да се съобразим с благоприличието.

Той го направи с крива усмивка.

— Не съжалявам за импулса си. Вече поне знаете чувствата ми.

„А аз мислех да съблазня Фарор и да намеря за Спинок прегръдката на друга жена.“ Обзе я смут и се чувстваше почти пияна.

— Пази се, Страж, и един ден ще подновим този разговор.

— Насаме, надявам се.

— Така би било най-добре — отстъпи тя.

Вън на двора спря и вдиша няколко пъти дълбоко. Малко помнеше от онази нощна езда, докато Спинок я връщаше в укреплението. Беше ли й говорил? Беше ли я залъгвал с думи, за да не изпадне отново в несвяст? Бяха я вързали за него. Помнеше топлината, идваща от тялото му, и потта между тях. Трябваше да я е усещал до себе си — гърдите й, корема й. Дори ръцете й бяха около кръста му.