Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Най-сетне мистър Уинкл засънува, че се намира в клуб, гдето членовете са тъй несговорни, че председателят е принуден да чука доста продължително по масата, за да се възстанови редът, после му се натрапи смътна представа за публичен търг без ни един купувач и аукционерът чука сам и сам изкупува всичко; в крайна сметка захвана да мисли, че все пак е в рамките на възможното някой да чука на пътната врата. За да се увери напълно обаче, той остана заслушан в леглото около десетина минути; и когато преброи два, три… и още тридесет удара, се почувствува напълно удовлетворен и самичък се поздрави за будността си.

— Тап, тап… тап, тап… тап, тап… та, та, та, та, та, тап! — гърмеше чукалото.

Мистър Уинкл скочи от леглото много зачуден какво би могло да става, нахлузи набързо чорапите и чехлите си, уви се в халата, запали нощната си свещ от едва тлеещия огън в камината и се спусна надолу по стълбите.

— Ето, най-после някой идва, госпожа — каза ниският носач.

— Да можех да го мушна отзад с шило! — промърмори дългият му другар.

— Кой е? — извика мистър Уинкл, като откачаше синджира.

— К’во си седнал да питаш, чугунена главо — отвърна извънредно презрително дангалакът, мислейки естествено, че задаващият въпроса е някой слуга, — я отваряй вратата.

— Хайде, по-чевръсто, поспаланко — додаде другият поощрително.

Полузаспалият мистър Уинкл механично се подчини на заповедта, пооткрехна вратата и надзърна навън. Първото нещо, което му се хвърли в очи, беше яркият пламък на факлата на момчето. Обхванат отведнъж от страх, че къщата се е запалила, той бързо отвори широко вратата и държейки свещта над главата си, се завзира напрегнато в тъмнината, не напълно сигурен дали това, което вижда, е портшез или пожарникарска кола. В този миг се надигна вятърът и бесният му порив загаси свещта. Мистър Уинкл не усети как се озова на входните стъпала; а вратата се затвори с оглушителен трясък.

— Чудесно, младежо, хубаво я нареди сега — рече ниският носач.

Мистър Уинкл, съзирайки лице на дама през прозореца на портшеза, се обърна бързешком, захлопа с чукалото с все сила и неистово закрещя на носачите да отместят портшеза по-нататък.

— Махнете го, отместете го! — викаше мистър Уинкл. — Ето, сега пък някой от друга къща идва насам: отворете ми портшеза, скрийте ме! Направете нещо с мене!

През цялото това време той трепереше от студ; и колчем вдигнеше ръка към чукалото, вятърът развяваше халата му по безкрайно неприятен начин.

— Ето хора идват насам през площада. Има дами с тях; закрийте ме с нещо; застанете пред мен! — ревеше мистър Уинкл. Ала носачите бяха капнали от смях, за да му окажат някаква помощ, а дамите се приближаваха все повече с всеки изминал миг.