Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Миг по-късно откъм тила на Улен долетя конник и рязко дръпна юздите.

— Откъм тила се приближават сети, господине — задъхано рече той. — Дълга колона.

Щабът и отрядът на Улен смениха положението си и извадиха мечове. Скоро след това допрепускаха петима сетски конници. Улен вдигна ръка и изкара коня си отпред. Водачът на сетите бе едър човек в многослойна плетена ризница, понесъл на гръб множество дълги копия, къси копия и две двуръчни бойни брадви. На бедрата му в калъфи си седяха дълги ножове. Под грубия му бронзов шлем белязаното и потъмняло от слънцето и вятъра лице беше лицето на смайващо стар човек.

Едно предчувствие нашепна нещо на Улен и той наклони глава:

— Ти си този Дивак от Равнините?

— Аз съм. Дошъл съм, малазанецо, да предложа частична отплата за предателството на сънародниците си.

— Тоест?

— Ще потеглим срещу имперската конница — само срещу тях! Какво ще кажеш?

От това неочаквано предложение, отговор на отчаянието му, погледът на Улен се размъти. Гърлото му се сви тъй, че не можеше да говори. Да благодарим на изменчивите присмехулни богове!

— Е? Говори, проклет да си!

Улен се мъчеше да диша.

— Да, да, разбира се. Пристигането ви е навременно.

— Точно така — ние гледахме.

Мъжът се надигна в седлото си, даде знак с вдигната ръка и препусна напред. Зад гърба на Улен се понесоха възторжени викове, после дойде и тропотът на стотици втурнали се коне. Преминаха в галоп, подвикваха и пееха с вдигнати копия. Повечето нямаха никакви животински амулети, въпреки че някои бяха окачили кожи от вълк, лъв и пор на копията си или се бяха наметнали с такива.

Благодаря ви, които и да сте. Благодарен съм и за старата вражда, каквато и да е тя, която ви кара да ни помогнете.