Зовът на барабана [bg]

— Обърнаха ме по лице и ме удариха — продължи все така безстрастно Бонет. — Когато се свестих, бях на дъното на рибарска лодка. Рибарят ме остави на брега близо до Питърхед и ми каза най-добре да си намеря кораб — виждало се, че не ставам за сушата.

Държеше пурата и я перна леко с пръст, за да изтръска пепелта.

— Дори ми бяха дали надницата — рече той. — Намерих шилинга в джоба си. О, честни мъже, няма спор.

Роджър се наведе към перилата и се вкопчи в дървото, единственото солидно нещо в този потънал в бяла мекота свят.

— А върнахте ли се на сушата? — попита той, гласът му бе неестествено спокоен.

— Питаш дали ги намерих. — Бонет се обърна и се облегна на перилата, полуизвърнат към Роджър. — О, да. След години. Един по един. Но ги намерих всичките. — Отвори ръката, в която стискаше монетата, и я вдигна замислено пред себе си, наклони я леко и среброто проблесна на светлината на фенера.

— Ези — живееш, тура — умираш. Справедливо е, нали, Макензи?

— За тях ли?

— За теб.

Мекият ирландски глас беше безстрастен, сякаш говореше за времето.

Сякаш в сън, Роджър усети отново тежестта на шилинга и ръцете си. Чу съсъска на водата по корпуса, дишането на китовете и дишането на Бонет, когато дръпна от пурата. Седем кита ще заситят Кирийн Кройн.

— Равен шанс — каза Бонет. — Веднъж вече извади късмет, Макензи. Да видим дали Дану ще е на твоя страна отново, или този път ще дойде Душегубецът?

Мъглата се бе сгъстила над палубата. Нищо не се виждаше, освен огънчето на пурата — горящ циклоп в белотата. Този човек може би наистина беше дявол, едното му око бе затворено пред човешкото нещастие, а другото — отворено към мрака. И ето го Роджър, стои буквално между дявола и дълбокото синьо море, а съдбата му зависи от среброто в шепата му.

— Това е моят живот, аз ще избера — каза той и се изненада от спокойствието в гласа си. — Избирам тура. — Хвърли монетата, хвана я и я плесна силно на опакото на другата си длан, като скри под ръката си и нея, и неизвестната присъда.

Затвори очи и си помисли за Бриана. Съжалявам — каза ѝ безмълвно и вдигна ръка.

Топъл дъх мина по кожата му и после усети хладно място, когато монетата изчезна от дланта му. Не помръдна, не отвори очи.

Мина известно време, преди да осъзнае, че е сам.