Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Мис Грейстийл сериозно се замисли над разказа на Стрейндж.
— Несъмнено е бил провокиран — каза накрая тя, — но все пак това е постъпка на тиран.
Някъде в мрака се разнесоха стъпки.
— Какво има, Франк? — попита доктор Грейстийл. Прислужникът на доктор Грейстийл изникна от тъмнината.
— Намерихме писмо и малка кутийка, сър. И двете са за мистър Стрейндж.
Франк изглеждаше обезпокоен.
— Е, какво си зяпнал? Ето го мистър Стрейндж точно до теб. Предай му писмото и кутийката.
По лицето и поведението на Франк личеше, че е смутен. Намръщеното му чело подсказваше силно недоумение. Той направи последен опит да сподели объркването си с господаря:
— Намерихме писмото и кутийката на пода пред пътната врата, сър, но вратата беше заключена и резето беше спуснато!
— Тогава някой я е отключил и е дръпнал резето, Франк. Не прави загадки от дреболии — каза доктор Грейстийл.
Франк даде писмото и кутийката на Стрейндж и отново потъна в мрака на къщата, като мърмореше под носа си и питаше столовете и масите по пътя си за такъв глупак ли го вземат.
Леля Грейстийл се наведе към мистър Стрейндж и го подкани да не се церемони — той е сред приятели и може веднага да прочете писмото си. Това беше много мило от нейна страна, но донякъде излишно, защото Стрейндж вече бе отворил писмото и го четеше.
— O, лельо! — възкликна мис Грейстийл и взе кутийката, която Франк беше оставил на масата. — Вижте колко е красива!
Кутийката беше малка и овална, очевидно направена от сребро и порцелан. Цветът й беше красив нюанс на синьото, но не точно синьо, а по-скоро лилаво. Но не беше и точно лилаво, защото имаше лек сивкав оттенък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, това беше цвят на сърдечна мъка. Но за щастие нито мис Грейстийл, нито леля й бяха изпитвали някога сърдечна мъка, така че нямаше как да познаят цвета й.
— Наистина е много красива — съгласи се лелята. — Италианска ли е, мистър Стрейндж?
— М-м-м? — измънка Стрейндж и вдигна глава от писмото. — Не знам.
— Има ли нещо вътре? — попита леля Грейстийл.
— Да, струва ми се — каза мис Грейстийл и понечи да отвори кутийката.
— Флора! — извика доктор Грейстийл на дъщеря си и рязко поклати глава. Той беше решил, че кутийката може да е подарък, който Стрейндж възнамерява да поднесе на Флора. Това не му допадаше, но доктор Грейстийл не се считаше за достатъчно компетентен по въпросите на поведението, което мъж като Стрейндж — мъж от модното висше общество — може да си позволи да демонстрира.
Заровил глава в писмото, Стрейндж не видя и не чу нищо от този разговор. Той взе кутийката и я отвори.
— Има ли нещо вътре, мистър Стрейндж? — попита леля Грейстийл.
Стрейндж бързо затвори кутийката.
— Не, мадам, няма нищо.
Той прибра кутийката в джоба си, веднага повика Франк и му поиска чаша вода.
Стрейндж си тръгна от Грейстийл почти веднага след вечеря и отиде право в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“. Първото надзъртане в кутийката го беше потресло и той изпитваше силно желание да бъде сред хора, когато я отвори отново.
Сервитьорът му донесе чаша бренди. Стрейндж отпи една глътка и отвори кутийката.
Отначало си помисли, че джентълменът фея му е изпратил имитация на малък бял пръст, направен от восък или друг подобен материал и съвсем като истински. Беше толкова блед, толкова обезкръвен, че беше почти зелен с едва доловим оттенък на розово по кожата около нокътя. Стрейндж се запита защо някой би вложил толкова труд, за да създаде нещо толкова ужасно.
Но в мига, в който го докосна, разбра, че това не е восък. Пръстът беше леденостуден, но кожата се движеше по същия начин като кожата на собствените му пръсти, а под нея се напипваха и личаха мускулните влакна. Нямаше съмнение, че това е човешки пръст. По размера можеше да се съди, че пръстът е на дете или на жена с малки ръце.
„Но защо магьосникът му е дал пръст? — питаше се Стрейндж. — Може би това е собственото му кутре? Не виждам обаче как е възможно, освен ако магьосникът е дете или жена.“
Той си спомни, че е чувал нещо за някакъв пръст, но в момента не можеше да си спомни какво точно. И макар да не помнеше какво беше чувал, Стрейндж си спомни кой му го бе казал: Дролайт. „Това обяснява защо не съм обърнал внимание на казаното. Но защо Дролайт ще говори за магия? Той знае малко и още по-малко се интересува.“ Стрейндж отпи от брендито си.
„Мислех, че ако призова фея, тя ще ми обясни всичко и няма да има повече загадки. Но ето че загадките се увеличиха с още една!“
Той започна да си припомня различни истории за великите английски магьосници и техните слуги феи. Мартин Пейл и слугите му Майстора Уичърли, Майстора Фалоутот и всички останали. Томас Годблес и Дик Вторник, Мерод и Коулман Грей и най-известната двойка — Ралф Стоукси и Кол Том Блу.