Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Той казва, че е срещнал някакъв лош човек — преведе мисис Плорниш малко снизходително на баща си и мистър Панкс, — но се надява, че лошият човек не го е видял. — Защо — запита мисис Плорниш, като се обърна пак на италиански, — защо надява лош човек вас не видя?

— Падрона, мила моя — отвърна чужденецът, когото тя така мило покровителствуваше, — моля ви, не ме питайте. Пак повтарям, това не е важно. Аз се боя от този човек. Не искам да го виждам, не искам той да ме познае — никога! Стига вече, красавице моя! Да оставим това настрана!

Темата му беше така неприятна и така пропъди обичайната му веселост, че мисис Плорниш се отказа да настоява, пък и чаят вече бе запарен на скарата в камината. Но въпреки че престана да разпитва, любопитството и удивлението й не намаляха, както и на мистър Панкс, който се задъха така при влизането на дребния италианец, че още продължаваше да пуфти като локомотив, който изкачва стръмнина с тежък товар. Меги, сега облечена по-добре от преди, макар че още си държеше на ужасното боне, през цялото време седеше в дъното на стаята със зяпнали уста и изблещени очи и не престана да зяпа и да се пули и след прекъсването на разговора. Повече нищо не се каза по въпроса, макар че всички мислеха за него, дори и двамата малки Плорнишовци, които преглъщаха вечерята си така, като че ли бе съвсем излишно да ядат хляб и масло, щом имаше неприятната вероятност най-лошият човек да се появи и да ги погълне. Малко по малко мистър Баптист се оживи и зачурулика отново, но не се помръдна от стола си до прозореца зад вратата, макар това да не беше обичайното му място. Щом издрънчеше звънчето, той трепваше и надничаше плахо навън, уловил края на перденцето, за да прикрие лицето си — очевидно още не беше сигурен дали човекът, от когото се боеше, не го беше проследил като ловджийско куче въпреки всичките му криволичения.

Влизането на двама-трима клиенти един след друг и на мистър Плорниш накара мистър Баптист достатъчно често да повтаря държанието си, за да привлече вниманието и на другите. След чая децата си легнаха и мисис Плорниш се готвеше да направи редовното предложение на баща си да им изпее песента за Хлое, когато звънчето издрънка и мистър Кленъм влезе.

Кленъм бе умувал дълго над тефтерите и писмата си тази вечер, защото чакалните в Министерството на разтакането му отнемаха страшно много време. Но отгоре на всичко и повече от всичко го потискаше и безпокоеше последната случка у майка му. Той изглеждаше отпаднал и самотен. Така се и чувствуваше; и все пак на връщане в къщи той мина през този край на двора, за да им съобщи, че е получил още едно писмо от малката Дорит.