Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Най-добре да доведе лекаря на Мърдл да го улови и задържи — каза Фърдинънд, — а после ще примамя славния си роднина и ако не успея, просто ще го довлека насила.
— Щом като ми правите чест да потърсите скромната ми помощ — каза адвокатът с най-лукавата си усмивка, — тя ще бъде ваша с най-голямо удоволствие. Не смятам, че един човек може да извърши сам тази задача. Но ако вие се нагърбите да задържите лорда в онази най-отдалечена приемна, където той сега така се е задълбочил в мисли, аз ще се нагърбя да доведа нашия мил Мърдл — няма да му дам възможност да се изплъзне този път.
— Дадено! — рече Фърдинънд.
— Дадено! — рече адвокатът.
Адвокатът представляваше чудесна гледка: размахал лорнета си за панделката, привел леко рамене, като че ли се кланяше, самодоволно усмихнат на всички заседатели в света, уж случайно се озова до рамото на мистър Мърдл, възползува се бързо от това благоприятно обстоятелство и му заговори по някакъв дребен въпрос, по който държеше да получи напътствие в светлината на практичните му познания. Тук той улови мистър Мърдл под ръка и леко го поведе; някой си банкер, когото ще назовем А. Б., авансирал значителна парична сума, да речем петнадесет хиляди лири стерлинги, на някой си негов клиент, когото ще зовем П. К. (Тук понеже се приближаваха до лорд Десимъс, той хвана мистър Мърдл по-здраво.) Като гаранция за изплащането на този аванс на П. К. — когото можем да наречем вдовица — в ръцете на А. Б.били депозирани нотариалните актове на едно имение, което ще наречем Блинкитър Додлз. Сега въпросът се състоял в следното: синът на П. К., който тогава вече бил пълнолетен, имал известно право да сече и подкастря горите в Блинкитър Додлз… но жалко наистина! Жалко! В присъствието на лорд Десимъс не бива да задържам домакина с нашите сухи правни въпроси. Ще оставим това за друг път. Адвокатът наистина се почувствува неловко и отказа да каже и дума повече. Не би ли му отделил Епископа няколко минутки? (Той бе вече настанил мистър Мърдл на един диван до лорд Десимъс и сега или никога беше моментът двамата да кръстосат шпаги.)
С изключение на Епископа, който, както винаги, нямаше и най-малка представа какво става — останалите гости, силно възбудени и любопитни, се скупчиха около огъня на съседната приемна и се преструваха, че разговарят непринудено по най-различни дребни злободневки, докато мислите и погледите на всички тайно се въртяха около уединената двойка. Хорът беше особено развълнуван, може би защото ужасно се боеше да не би някое тлъсто парченце да му се изплъзне. Само Епископа говореше непрестанно и спокойно. Той разговаряше с великия лекар за разслабването на гласните връзки, от което много често страдали младите свещеници, и по какъв начин да се ограничи широкото разпространение на тази болест сред църквата. Лекарят беше на мнение, че най-добрият начин да се избегне това е, първо, да се научиш да четеш проповеди, преди да направиш от това своя професия. Епископа запита колебливо, наистина ли мисли така? И лекарят отвърна решително „да“.
Същевременно Фърдинънд беше единствен от компанията, който играеше роля на разузнавач и стоеше някъде по средата между компанията и двамата, като че ли лорд Десимъс правеше някаква хирургическа операция на мистър Мърдл, или обратно — мистър Мърдл — на лорд Десимъс, и услугите му можеха да бъдат всеки миг нужни. И наистина след четвърт час лорд Десимъс извика: „Фърдинънд!“ и той отиде и зае мястото си в конференцията, която продължи още пет минути. Тогава от хора се изтръгна полусподавена въздишка, защото лорд Десимъс стана да си върви. Пак обучен от Фърдинънд така, че дори да стане симпатичен, той се ръкува по най-блестящ начин с всички и дори рече на адвоката:
— Дано не ви отегчих с моите круши.
На което адвокатът отговори:
— Итънските ли, милорде, или парламентарните? — като показа елегантно по този начин, че е запомнил каламбура, и деликатно даде да се разбере, че ще го помни, докато е жив.
След него напусна и цялата авторитетна тежест, закопчана в лицето на мистър Тайт Барнакл; а след него и Фърдинънд Барнакл се забърза за операта. Някои от останалите постояха още малко да чукнат златните си чаши ликьор върху тънкокраките масички от времето на Людовик XIV; и отчаяно се надяваха да чуят някоя дума от мистър Мърдл. Обаче Мърдл, както обикновено, се влачеше бавно из гостните като мътна вода и не обелваше и зъб.
Не минаха ден-два и по целия град се разнесе новината, че Едмънд Спарклър, ескуайър, доведен син на световноизвестния мистър Мърдл, е провъзгласен за един от лордовете на Министерството на разтакането; със звън на фанфари бе съобщено на всички правоверни, че това чудесно назначение трябва да се посрещне с радост като милостив и благосклонен израз на дълбока почит, оказана от милостивия и благосклонен Десимъс на онези търговски среди, чиито интереси в една търговска страна… и прочие, и прочие…