Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Нямам пари, мистър Панкс — отговаряше неустоялият. — Казвам ви самата истина, сър, ей богу, нямам пукната пара!
— Но така не може, вие добре знаете! — отвръщаше мистър Панкс. — Да не си мислите, че ще ви се размине!
И неустоялият признаваше шепнешком: „Не, сър“, защото не очакваше нищо подобно.
— Нали знаете, че моят господар не търпи такива работи — продължаваше мистър Панкс. — Той не ме е изпратил тук за това. Хайде, плащайте си!
И тогава неустоялият отговаряше:
— А, мистър Панкс. Ако бях богаташът, чието име е на всяка уста, ако аз се наричах Мърдл, сър, веднага щях да си платя, и то с каква радост.
Диалозите на тема „наем“ обикновено се водеха на вратите или в антретата и в присъствието на няколко дълбоко заинтересовани кървящи сърца. Такива забележки винаги се посрещаха с одобрителен ропот, като убедителни аргументи, а самият длъжник, колкото и мрачен и смутен да беше преди, винаги се ободряваше след такава подкрепа.
— Ако бях мистър Мърдл, сър, нямаше да имате повод да се оплаквате от мене. Вярвайте ми, нямаше! — продължаваше длъжникът и клатеше глава. — Тогава щях да ви заплатя така бързо, мистър Панкс, че нямаше да е нужно да ми напомняте.
Тук публиката отново зашумяваше одобрително — та имаше ли по-справедливи думи от тези и не бяха ли те равни на заплащане?
Сега вече мистър Панкс биваше принуден да каже, като записваше името на длъжника в тефтера:
— Е, няма що, ще ти докарам пристав и ще те изгоня, ето какво си навличаш! Безполезно е да ми разправяш за мистър Мърдл. Нито ти си мистър Мърдл, нито пък аз.
— Не сте, сър — отговаряше длъжникът. — Где да бяхте, сър!
Тук публиката откликваше бързо и прочувствено.
— Е, где да бяхте, сър!
— Щяхте да бъдете по-мек към нас, ако бяхте мистър Мърдл, сър — продължаваше неизправният с повишен дух, — и за всички щеше да е по-добре. И за нас, пък и за вас. Тогава нямаше да е нужно да измъчвате никого, сър. Нямаше да измъчвате нас, пък и себе си нямаше да измъчвате. И на душата ви щеше да е по-леко, сър, а и другите щяхте да оставите на мира, наистина щяхте, ако бяхте мистър Мърдл.
Този вид комплименти предизвикваха неудържимо смущение у мистър Панкс и той дълго не можеше да се съвземе след подобни нападения. Само започваше да хапе ноктите и да пуфти срещу поредния длъжник. Тогава отзивчивите кървящи сърца се скупчваха около пуснатия длъжник и най-голямото им утешение беше да разказват фантастични слухове относно капитала на мистър Мърдл.
В един от дните, когато събираше наемите, и след едно от многото подобни поражения, след като събра, каквото можа, мистър Панкс сложи тефтера си под мишница и се запъти към ъгъла на мисис Плорниш. Мистър Панкс не отиваше с официална цел, а просто на гости. Беше прекарал тежък ден и искаше да се поразговори. По това време той беше вече в приятелски отношения със семейство Плорниш и често се отбиваше при тях в подобни моменти и внасяше в разговора и своя дял от спомени за мис Дорит.
Приемната в магазина на мисис Плорниш беше украсена под собствения й надзор и стената откъм магазина представляваше плод на нейната фантазия, който й доставяше особена радост. Това поетическо разкрасяване на гостната идваше от обстоятелството, че художникът бе изрисувал стената във вид на фасада на котидж със сламен покрив, като бе включил (доколкото позволяваха крайно непропорционалните размери) истинската врата и прозореца. Скромен слънчоглед и орлови нокти бяха нарисувани богато разцъфтели пред тази селска къщичка, а пък изобилният черен пушек от комина показваше или охолство, или че не е скоро чистен. Вярното куче се спускаше от прага към краката на любезния посетител и кръгъл гълъбарник, обкръжен от облак гълъби, стърчеше над градинската ограда. На вратата (когато бе затворена) се виждаше месингова табелка с надпис „Щастлив котидж“, Т. и М. Плорниш, като съдружието означаваше съпруг и съпруга. Надали поезия или произведение на изкуството е събуждало такъв възторг у някого, както съчетанието на двете имена в този въображаем котидж възторгваше мисис Плорниш. Нищо, че когато Плорниш се облегнеше на него да си пуши лулата след работа, шапката му закриваше гълъбарника с всичките гълъби, гърбът му поглъщаше целия котидж, а ръцете му, пъхнати в джобовете, изскубваха цъфналата градина и опустошаваха околността. За мисис Плорниш котиджът продължаваше да си е най-хубавият котидж и най-чудесната илюзия; и какво от това, че окото на мистър Плорниш стигаше няколко инча над капандурата на таванската стая в сламения покрив. Да седи в магазина, след като го затворят, и да слуша баща си, като пее в този котидж, беше истинска пасторала за мисис Плорниш, възкресяване на Златния век. И наистина, ако това славно време можеше да се възкреси или ако изобщо бе съществувало, съмнително е дали щеше да роди много дъщери, така способни на сърдечни възторзи като бедната жена.