Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— …
— Тя умря и отнесе миналото със себе си. В някакъв смисъл това ми донесе облекчение. Реших, че вече мога да започна начисто… Беше си отишъл последният неудобен свидетел! Само че Кари Грант си беше жив и здрав, вестниците ми съобщаваха новини за него, беше се оттеглил от киното и работеше за Фаберже, рекламно лице на някаква марка козметика… Пак се бе оженил. За пети път!
— А вие така и не се влюбихте повече?
— Никога. Съсредоточих се върху професията ми. Срещнах един мъж, който много ми помогна за израстването ми в кариерата. Той ме посъветва да се оженя отново. Твърдеше, че ергените не вдъхват доверие. Ожених се за Алис, сегашната ми жена. Не ми е ясно как успях да създам две деца. Със сигурност за да бъда като всички останали… Имам две момчета, безлични и безжизнени като мен. Хората твърдят, че приличали на мен. Смразявам се, като го чуя. Не исках да попаднат на черното тефтерче. Баща им, влюбен в мъж! Представяте ли си какъв шок! За жена ми не ми дремеше, честно да ви кажа! Може да си мисли каквото иска, не ме вълнува… Омъжена ли сте?
— Вдовица съм.
— О, извинявайте.
— Не се извинявайте. Аз съм и разведена, и вдовица на един и същи мъж. И аз като вас не съм много наясно защо се омъжих. Бях срамежлива девойка, която смяташе, че няма право да диша. Двамата с вас си приличаме по много неща. Затова бих искала да опиша вашата история и бих желала да ми помогнете, като ми разкажете неща, за които не сте писали в тефтерчето.
Той погледна Жозефин, протегна й ръка. Тя я взе; ръката му беше студена, фина, слаба. Тя я стисна, за да я стопли.
— Много е късно вече — каза господин Боасон, — прекалено е късно…
Жозиан и Младши вървяха към площад „Перер“, Шавал им бе определил среща в шестнайсет часа в „Роял Перер“.
Жозиан го предупреди, че ще отиде с тригодишния си син… Налага ли се?, попита Шавал. Без пазарлъци, отсече Жозиан.
Спуснаха се по улица „Курсел“. Жозиан, наметната с розов шал от пашмина, буташе Младши в морскосинята му количка от „Макларън“. Беше в блестящо настроение и умело насочваше количката.
— Каква красива двойка сме с теб! — възкликна ликуващо тя, зървайки отражението им в една витрина.
— Това е по изключение, не забравяй — припомни й Младши, потънал в небесносиня дрешка, обут в ботички, лявата украсена с лъвска глава, дясната с хилав октопод. — Как може да се обличат децата с подобни ужасии, майко? Не се ли замислят колко пагубно може да се отрази на чувствителността им…
— Напротив, така ги подготвят за живота, учат ги. Лъвът изяжда октопода, но той е хитър и коварен и се опитва да се измъкне. Единият представлява силата, другият ловкостта. Кой ще победи?
Младши предпочете да не отговаря и продължи:
— Припомни си какво се уговорихме. Оставяш го да приказва, отговаряш на въпросите му, баламосваш го, докато проникна в ума му и започна да чета мислите му. Отначало той няма да се усъмни, умът му ще е отворен, лесно ще проникна. От момента, в който започне да излага плана си, невроните му ще загреят и ще издигнат преграда. Тогава ще ми е по-трудно да проникна в невронната верига. За целта ще се наложи да се договорим за някакъв израз на бебешки език, за да те предупредя, когато проникна… Какво ще кажеш за бабаляляпипи?
— Бабаляляпипи? Окей, шефе!
— След това… след като съм вече вътре, на всяка негова лъжа ще драсвам една дебела червена черта в полето на книгата ми… Само ще хвърляш по някой разсеян поглед от време на време, става ли?
— Бабаляляпипи, Младши! Гъди-гъди, бум-бум, радвам се, ликувам, сърцето ми пее, лудувам, палувам, взривявам се! Аз съм ерцхерцогиня Хохенцолерн и разхождам моя малък принц.
Жозиан се наслаждаваше на този нов вид сближаване със сина си. Двамата бяха поели по пътеката на войната, за да спасят любимия им Мечок, който бе в опасност.
— Идеално, майко! Внимавай, да не вземеш сега ти да се вдетиниш!
Шавал ги чакаше. Слънчеви очила, разкопчана риза, прилепнали черни джинси, черни каубойски ботуши, тънки, добре оформени мустачки, прясно избръснат. Изглеждаше ведър и преуспял. Поглаждаше врата си с ръка с добре поддържан маникюр. Жозиан се запита какво ли крие тази безочливо афиширана непринуденост.
Тя сгъна количката, взе Младши на ръце и седна на масата.
— То говори ли вече на тази възраст? — попита Шавал, сочейки с пръст Младши.