Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
А тя ги беше унищожила заради предателството им.
- Съвсем типично - опита да прояви чувство за хумор Дориан.
Ала една част от него сякаш беше останала на онова място с безброй врати.
Вероятно защото бе отдал една част от себе си.
Магията, която едва вчера бе чувствал бездънна, сега имаше съвсем осезаемо, съвсем твърдо дъно. Могъща дарба, да, но не му се вярваше вече да успее да разруши стъклен дворец или вражеска крепост с нея.
Още не можеше да прецени дали да си отдъхне.
Но поне му беше останала повече сила, отколкото на Елин. Отколкото на нея ѝ беше дарила Мала. Елин бе изгорила своята собствена до последния въглен. Сега разполагаше единствено с остатъка от онова, което богинята ѝ бе дала, за да затвори портата - да накаже боговете, предали и двете им.
От мисълта още му прилошаваше. А от тази, че Елин бе решила да го изхвърли от онова несъществуващо място, му идеше да стисне силно зъби. Не заради избора ѝ, а защото баща му...
Но щеше да разсъждава за баща си по-късно. Или никога.
За безименния си баща, който му се бе притекъл на помощ накрая.
Каол не го разпитваше, не настояваше да узнае истината. И Дориан беше убеден, че почувстваше ли се готов да говори за случилото се, приятелят му щеше да го изслуша.
- Елин не е убила Ераван - каза Каол. - Но поне вече не може да доведе братята си в нашия свят. Или да ни погуби с ключовете. Тези въпроси са решени. Тя... вие двамата го постигнахте.
Край с нашийниците. Край с хранилищата им в подземията на мрачни крепости.
Ирен прокара пръсти през кестенявата коса на Каол и Дориан се помъчи да потисне болката, която прониза гърдите му. Болката от огромната любов помежду им.
Не мразеше Каол заради щастието му. Но нещо остро като че го разрязваше всеки път, като ги видеше заедно. Всеки път, когато зърнеше лечителките от Tope, му се приискваше Сорша да ги бе намерила.
- Значи светът е спасен само отчасти - каза Ирен. - По-добре от нищо.
Дориан се усмихна. Вече обичаше съпругата на приятеля си. Може би и той самият щеше да се ожени за нея, ако му се беше отдала възможност.
Независимо че мислите му още се носеха на север - към златооката вещица, която бродеше със смъртта до себе си, но без страх в сърцето си. Дали и тя си мислеше за него? Дали се чудеше какво му се е случило в Морат?
- С Елин имаме още магия - уточни Дориан. - Не като преди, но ни е останала още. Не сме съвсем безпомощни.
- Но достатъчно ли е да се изправите срещу Ераван? - попита Каол с предпазливи бронзови очи. Знаеше отговора. - И срещу Майев?
- Ще се наложи да открием начин - каза Дориан. И се помоли да успеят.
Само дето вече нямаше богове, на които да се моли.
***
Елида наблюдаваше скришом Елин, докато се миеха в кралската шатра. Но не изпускаше от око и неустоимо топлата вода, която им бяха донесли.
И която щеше да остане топла дълго време благодарение на жената във ваната до нейната.
Сякаш като бунт срещу неприятната среща, която проведоха с хаганските наследници след неочакваното завръщане на Елин.
Неочаквано и триумфално. Но само в някои отношения.
Беше се преборила с едната заплаха. Другата обаче оставаше.
Елин умееше да прикрива емоциите си, но дори и тя носеше своите издайнически белези. Съвършената ѝ неподвижност, хищническият ъгъл на главата ѝ. Тази сутрин Елида бе видяла първото. Съвършената ѝ неподвижност, докато я разпитваха, критикуваха, укоряваха.
Не беше виждала кралицата си толкова мълчалива от деня, в който бе избягала от Майев.
Ала не заради причинената болка държеше главата си сведена, а от чувство на вина. От страх. От срам.
Потопена до раменете във високите вани, Елида беше тази, която бе предложила да се изкъпят в тях. За да даде на принц Роуан възможност да полети нашир и надлъж, укротявайки нервите си. За да може и Елин да се поотпусне мъничко.
И бездруго още от сутринта ѝ се искаше да се изкъпе. Макар и да си представяше друг човек в съседната вана.
Лоркан дори не подозираше. Просто я целуна по слепоочието, преди да излезе сутринта, за да помогне на Фенрис и Гавриел с подготовката на армията за потегляне на север.
Елин миеше дългата си коса, стелеща се по водата над тялото ѝ. На светлината от мангалите татуировките по гърба ѝ сякаш течаха като жива черна река.
- Значи ти е останала магия? - попита неловко Елида.
Елин плъзна тюркоазени очи към нея.
- Топла ли е водата ти?
Елида изсумтя и прокара пръсти по повърхността ѝ.
- Да.
- Питаш колко точно ми е останала, така ли?
- Позволено ли ми е?