Кралство на пепелта

Елин прегърна коленете си и татуировката на гърба ѝ се изви. Остана притихнала дълго време.

- Страхувам се, че няма да стигнем до Оринт навреме - каза накрая. - Ако Ераван благоволи да довлече миризливото си туловище дотам, ще му мисля тогава.

- А Майев? Ако и тя пристигне с Ераван?

Елида знаеше отговора. Щяха да загинат. Всички.

Но трябваше да има някакъв начин да надвият и двамата. Анийт вече не можеше да ѝ го покаже. Явно беше настъпил моментът да се научи да разчита само на себе си. Нищо че ситуацията далеч не беше подходяща за това...

- Толкова много въпроси имаш, господарке на Перант.

Елида се изчерви и затърка ръцете си със сапуна.

- Извинявай.

- Разбираш ли вече защо не ти предложих кръвната клетва?

- Елфите те предизвикват постоянно.

- Да, но ми харесва да не си обвързана с клетва за мен. - Тя въздъхна едва доловимо. - Не очаквах събитията да се развият така.

- Как?

- Да оцелея след изковаването на Ключалката. След затварянето на портата. Да ми се наложи да... управлявам кралството. Да живея. Май попадам на непознати територии.

Елида се замисли. Сетне свали златния пръстен от ръката си. Този на Силба - не на Мала.

- Вземи го - каза и ѝ го подаде между двете вани с пръсти, от които капеше пяна.

Елин примигна недоумяващо.

- Защо?

- Защото от нас двете е по-вероятно ти да се озовеш лице в лице с Ераван или Майев.

Елин не се пресегна към пръстена.

- Предпочитам ти да го задържиш.

- А аз предпочитам ти да го вземеш - настоя Елида, впила поглед в очите на кралицата. После я попита приглушено: - Нима не даде достатъчно, Елин? Защо не позволиш на някого от нас да ти помогне?

Елин надзърна към пръстена.

- Провалих се. Осъзнаваш, че се провалих, нали?

- Върна ключовете в портата. Това не е провал. И дори да не беше успяла, пак щях да ти дам пръстена.

- Ти трябва да оцелееш в тази война. Дължа го на майка ти.

Гърдите на Елида се стегнаха болезнено.

- Дължиш на майка ми да живееш. Елин. - Тя се приведе към нея и тикна пръстена в лицето ѝ. - Вземи го. Ако не заради мен, то заради нея.

Елин пак погледна пръстена. И този път го пое.

Елида потисна въздишката си, когато кралицата го сложи на ръката си.

- Благодаря ти! - пророни Елин.

Елида тъкмо се канеше да ѝ отговори, когато платнените крила на входа се разтвориха и в шатрата влетя мразовит въздух. Заедно с Борте.

- И не ме поканихте? - попита с драматично възмущение рукинката.

Елин се усмихна.

- Допусках, че рукините смятат ваните за глезотия.

- Не виждаш ли колко педантично поддържат косата си мъжете? Според теб това не загатва ли за мания по чистотата?

Борте прекоси кралската шатра и седна на стола до ваната на кралицата. Обстоятелството, че и двете с Елида бяха голи, като че ли не я смущаваше.

Елида едва се сдържа да не се покрие. Ваните бяха достатъчно високи, че двете с Елин да не се виждат една друга. Но Борте седеше над тях...

- Ето какво мисля аз - обяви рукинката, отмятайки през рамо едната си плитка.

Елин се поусмихна.

- Хасар е сприхава, защото ѝ е студено. Сартак е свикнал с тези условия и не му пречи. Кашин се опитва да гледа положително на нещата, защото е прекалено добър, но всички са поне малко разтревожени, че вървим към стохилядна армия, навярно с подкрепления на път, и че Ераван не е вън от играта. Нито пък Майев. Затова са ядосани. Харесват те, но са ти ядосани.