Съдбовният кораб [bg]

Известно време Сесурея мълча. Когато синята змия най-накрая заговори, в гласа ѝ имаше повече почуда, отколкото укор.

— Никога не съм си представял, че ще те чуя да критикуваш Молкин.

— Следваме го отдавна и никога не съм поставяла под съмнение мъдростта му — отвърна тя. Покри за кратко очите си против носещата се тиня. — Иска ми се отново да ни поведе. Него бих следвала, докато плътта ми вече не може да придържа костите ми в едно цяло. Сега обаче той се съобразява и с Помнещата, и със сребристия кораб. Приемам мъдростта на Помнещата, но кое е сребристото създание, че да трябва да се бавим, за да изпълним волята ѝ, докато сезонът ни за опашкулване изтича?

— Не кое е сребристото създание, а какво. — Неочаквано до тях се появи Молкин. Фалшивите му очи-петна сияеха слабо в мътната вода. Той се закотви, след което се уви веднъж около двамата. Шривър благодарно отпусна хватката си върху камъка. Щеше да си почива по-пълноценно, докато Молкин я държеше.

— Изморена съм — извини се тя. — Не се съмнявам в теб, Молкин.

Водачът им ѝ заговори меко:

— Ти не се съмняваше в мен дори когато се двоумях. Знам, че си платила за тази си преданост. Боя се, че цената, която всички плащаме за нерешителността ми, е твърде висока. Помнещата вече ми го изтъкна. Плетеницата ни се състои предимно от мъжки. Няма да постигнем много, като се опашкулим и излюпим, ако сме отлагали толкова дълго, че нито една кралица да не се възроди.

— Отлагали? — тихо попита Шривър.

— Това обсъждаме. Всеки прилив, прекаран в мотаене, ни отслабва. Но без водач няма смисъл да продължаваме, защото този свят не отговаря на спомените ни. Дори Помнещата не е сигурна за пътя. Нуждаем се от насоката на Мълния, така че трябва да я изчакаме. Предвид колко сме отслабнали, ще се нуждаем и от закрилата ѝ.