Гаснещ зрак [bg]

Зад него, в Цитаделата, беше дошла напаст, треска някаква. „В тяло, което няма нищо за правене, умът танцува.“ Но това беше най-малкото. Някои танци бележеха стъпки в безумие, с дива инерция. Беше уморен от шпионите, малките групи, присвити и шепнещи в ъглите, странните погледи и сдържаните изражения. Дори още по-уморителното, под всичко това той бе свидетел на кипящ подмолен страх, а срещу това течение бе трудно да се плува.

Бъдещето бе място на несигурно обещание за времена, където надежда и оптимизъм воюваха със съмнение и отчаяние, и там бяха онези, които водеха такива битки по улиците или у дома с врага, който не беше повече сянката в собствената ти душа, а някой друг — съсед, жена или съпруг, васал или селяк. „Съмнението е врагът. Отчаянието е слабост, а надеждата се превръща не в нещо, към което да се стремиш, а в добродетел, жадна да пусне кръв на всеки скептик.

Отвърни ме от грозното! — крещят оптимистите. — Отдай този сън на радост, на наслада и смях. Достатъчно задушевност, за да удави далечния плач на страдащите, да ме заслепи за злочестините на света! Какво ме интересуват трагедиите, които не съм причинил аз? Такива неща бездруго са извън моя контрол, извън способността ми да ги променя.“

В много отношения Ендест не оспорваше подобни виждания. Казваха, че капацитетът на сърцето бил краен. Така обясняваха някои хора, отново и отново, за да оправдаят всичко, което е станало студено и безжизнено вътре в тях. Че въображението нямало граници, но душата със сигурност имала.

„И все пак кое нещо с определена граница може да сътвори нещо безгранично? Това изглежда нарушение на някакъв фундаментален закон. Разделяне на необвързаното от обвързаното, на безкрайното от крайното. Как може да има такива неща?“

Очи в ръцете, за да виждат всичко, което прави. Беше тръгнал да търси благоприличие, а сега, докато навлизаше в Зимния пазар, собствените му очи се насълзиха от внезапната топлина под покрова на плата, уханните миризми от хиляди хора, храни и животни. Първото, което намери погледът му, беше стена от малки дървени клетки, струпани високо, и във всяка клетка — пойна птица.

Нямаше песен в гласовете им. Вместо това го връхлетя какофония от ужасен стрес и страх. Ръцете му сякаш сами се измъкнаха от ръкавите.

На столче пред клетките седеше млад мъж, с мазни устни и пръсти, и ядеше шиш с месо и зеленчуци. Кимна, като видя Ендест Силан.

— Половината за храма, за младите жени, но не ви очаквах толкова рано. — Кимна към клетките, без да ги поглежда. — Пазят си песните за пролетта. Кой би слушал тия врясъци?

Тогава Ендест Силан я усети, своята богиня, промъкнала се в него, напрегната и любопитна.

— Откъде са? — попита той.

Мъжът сви рамене.

— И от околностите, и от юг. Главно от юг. Хванати в тънки мрежи по време на миграциите им. Все по-малко стават с всяка година обаче.