Гаснещ зрак [bg]

Но всяка цивилизация, която гледаше на изкуството като на вид културна надпревара, неизбежно, според Райз Херат, тръгваше по пътя на разочарованието и рухването на увлечението по статуите като форма на художествено изразяване дойде един ден, в който една търговка тайст се върна от земите на азатанаите с нова творба на неизвестен скулптор.

И да бяха азатанаите обръщали внимание на скулпторите тайсти, бяха останали равнодушни. Идеализирането на формата на тайстите, тялото, превъплътено в мрамор или бронз, и по този начин оголено от неговата тленност, беше вид самонадеяност, може би непокорна, вероятно колеблива. Творбата, която беше докарана в Карканас, беше грубо изкована от бронз. С остри, някак разядени ръбове. Гърчеше се в паника и ярост. На широк плосък пиедестал дванайсет хрътки обкръжаваха тринайсета и тя, в центъра на бурята, умираше. Приятелите ѝ деряха хълбоците ѝ, забиваха зъби в кожата ѝ, дърпаха, ръфаха, късаха.

Галан разказа историята на двайсетина от най-добрите скулптори на Карканас, всички събрани в частния двор, където стоеше азатанайската статуя. Повечето се възмутиха, изпълниха въздуха със злъчни охулвания или сумтяха презрително за грубата ръка, скулптирала такава чудовищна творба. Другите се бяха смълчали, впили погледи в творбата. Само един, майстор, смятан от повечето за най-изящния скулптор в Куралд Галайн, заплака.

Сред тайстите на изкуството бе придадена формата на идеал. Но камъкът никога не предаваше. Бронзът не можеше да заблуждава. Идеалът, принуден да коленичи пред политически уверения за превъзходство, почти за нощ се бе превърнал в обект на подигравка.

— Чрез това — беше казал Галан — съвършенството отново е направено смъртно. Пред това нашата самонадеяност бледнее.

Азатанайският бронз, сметнат за оскърбителен, беше прибран, за да не бъде показван публично. Накрая се бе озовал в една крипта под Цитаделата, широко помещение с нисък таван, вече приютило десетки други творби, което Галан бе нарекъл Затъмнената зала.

Историкът беше поставил три фенера, които хвърляха рязка светлина над трите страни на азатанайския бронз, наречен неизненадващо от някои „Разкъсването на хрътката“. След това беше обикалял около творбата, за да я проучи от различни височини и ъгли. Беше правил рамка с ръцете си, за да изключи всичко освен детайлите. Беше се доближавал, за да помирише метала и патината му от мазна прах, и беше опипвал с пръсти медния окис, покрил зверовете като краста.

Въпреки стабилната нетрепкаща светлина животните сякаш се замъгляваха в движение и кръжаха около ръмжащата си жертва. Беше прочел в някакъв трактат, че ако творбата се погледне отгоре, става ясно, че кръжащите кучета всъщност оформят спирала навътре от плът и разкъсващи зъби; и ученият след това бе предположил — посрещнато с хор от неверие, — че животното в центъра, поради собственото му гърчещо се, извиващо се тяло, само се върти в спирала навътре. Последната му дързост беше да се запита дали скулптурата всъщност не изобразява не много зверове, а само един: животно, което се самоунищожава, върти се и се върти все навътре, във въртопа на самоунищожението.