Гаснещ зрак [bg]

— Седорпул събира магове.

Тя примигна и се съсредоточи.

— Нима?

— Иска всички да работят над магия, която чупи неща и ранява хора. Казва, че това ни трябва, защото лиосаните го имат и за да ги спрем да го използват срещу нас, трябва първо ние да го използваме срещу тях.

Ланеар се отпусна назад. Дръпна отново от наргилето и този път димът ѝ се стори почти плътен, щом се хлъзна надолу в дробовете ѝ. Стъписана, погледна Орфантал, но момчето се беше зазяпало в нещо отстрани в залата. Тя отпрати кълбо бял дим към тавана и каза:

— Орфантал, какво мислиш за доводите на Седорпул?

Момчето се намръщи.

— Какви доводи?

— Той предвижда битка, нали? Между магии.

— Галан казва, че тъмнината може само да отстъпва. Но след това казва, че отстъпването е единственият начин да спечели, защото светлината рано или късно отминава, а какво тече зад нея? Тъмнина. Галан казва, че победата на Светлината е смъртна, но победата на Мрака е вечна.

— Не мисля — подхвърли Ланеар, докато оглеждаше странното момченце, — че Галан има много време за деца.

— Няма. Но хареса любимеца ми.

— Кучето ти ли?

Орфантал стана.

— Не, не Рибс. Другия ми любимец. Рибс не е мой, но може би — добави и тръгна към вратата — онази, към която беше гледал преди малко, — може би аз съм негов.

Отвори вратата и тя видя кучето, Рибс, легнало сякаш се канеше да скочи и да хукне в страничния коридор. Не беше пуснало възглавничката.

Орфантал се втурна към него.

Рибс скочи и побягна.

Момчето го последва, босите му стъпала зашляпаха по пода.

Гонитбата им заглъхна и всичко отново затихна.

„Внимателно, момче. Вече играеш играта на Галан.“

Ръждивецът изобщо не предлагаше избавлението, което идваше с д’баянг. Но оживяваше мозъка. За тази вечер бе избрала погрешно. А загубата на… компания… я остави тъжна.