Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Ледерийската империя се сгромолясва под бремето на покварата и егоизма. Обкръжен от ласкатели и агенти на своя коварен канцлер, император Рулад Сенгар потъва в бездната на лудостта. Около него гъмжи от заговори. Имперската тайна полиция провежда кампания на терор срещу собствения си народ. Блудният, прозиращ надалече бог, внезапно е ослепял за бъдещето. Подушили хаос, страховити сили прииждат от всички страни.Ако нечия работа заслужава похвалата „епично“, то това е творчеството на Стивън Ериксън. С необятния си мащаб и въображение, обхващащи разнолики и многостранни континенти и култури, Ериксън се извисява над всички, които пишат съвременно фентъзи.
— Могат да създадат неприятности, да — заяви Ян Товис.
Галт изсумтя:
— Значи това, че им спасихме живота на всички, не означава нищо?
— Означава, разбира се. Но като всички неща, дори благодарността изтлява с времето, войник. Особено когато деянието виси над нас като брадва на палач.
Галт се намръщи още повече и подбутна назад Йедан Дериг с меча си.
— Още ли трябва да го държа това?
Брадатият войник с шлема помисли, преди да отвърне:
— Това ще го реши кралицата ми.
— Последната заповед я отложи — каза Ян Товис. — С Брулиг можем да се разправяме по-късно.
— Ще се разправяш друг път, демонско изчадие такова! — Брулиг се изправи. — Адюнкта Тавори Паран, настоявам за вашата закрила. След като ви съдействах от самото начало, последното, което можете да направите за мен, е да опазите живота ми. Прехвърлете ме на континента, ако така ви устройва. Все ми е едно къде ще свърша, само да не е в ръцете на тази жена.
Шурк Елале се усмихна на тоя глупак.
„Само че не го заслужаваш, Брулиг. Милост ли? В пръднята на Блудния, там ще я намериш.“
Гласът на Тавори стана много студен.
— Шейк Брулиг, вашето съдействие е отбелязано по достойнство и имате нашата благодарност, макар че май си спомням за едно надвиснало унищожение на този остров под ледено море — което ние предотвратихме и продължаваме да предотвратяваме. Може би кралицата ще се зарадва да разбере, че не възнамеряваме да се задържаме повече тук.
Брулиг пребледня.
— Но ледът? Ако си отидете…
— Със затоплянето на сезона заплахата намалява. Буквално.
— Тогава какво ви задържа тук? — попита Ян Товис.
— Търсим лоцман до река Ледер. И Ледерас.
Ново мълчание. Шурк Елале, която с насмешка наблюдаваше емоционалния срив на Брулиг, бавно се намръщи. После се огледа. Очите на всички бяха приковани в нея. Какво беше казала адюнктата току-що? О! Река Ледер и Ледерас.
„И лоцман, който да поведе нашественическата им флота.“
— Каква е тази миризма? — попита внезапно Уидършинс.
Шурк се навъси.
— Пръднята на Блудния, предполагам.
18.
Така възприетият възглед бе за пейзаж, отговарящна сетния ми ден в смъртния свят. Маршът наизсечените камъни, менхири и риголитипоказваше сред тези неспокойни сенкиниз от безстрастни лица, гримасите и съсъкана долния свят, оголени в заплаха зъби, безкрайнитередици от пуснали корени богове и духове, проточили сенадолу по склона, от хълм на хълм, по целияпът, да, до безграничието отвъд взора,отвъд огледалото на тези нещастнипримижали очи. И в тази непоколебима войнственостна всеки от тях, който в своя ден на господствое протягал ноктестите си кръвожадни ръце,в пурпурния допир на вярата в цялото нейно домогванекъм нашето време, нашите животи, нашите любови инашите страхове вече са само загадка, цялоторазпознаване е забравено, изоставено предпълзежа на неумолима промяна. Дали изгубените имгласове са яхнали този унил вятър? Дали треперяпред ехото на жаждата им за кръв, разкъсванетона млада девствена плът и чудото наоголеното сърце, смутения сетен пулс нанастойчивия му гняв? Паднах ли на коленепред този ужасяващ низ от свята тирания, както бипаднал всеки невеж страхливецсред гъмжило от сенки?Армиите на праведните ги нямаше.Отминали бяха далече в надигащите се вълниот прах и пепел. Жреци и жрици, отстъпилипред надежда, която предаваше убежденията им сотчаяната жажда на демони, подкаралиплахи души в личните им разбирания забогатство, те оставаха заклещени в пукнатинитена своите идоли късове ронлива кост, заседналав слабостта на камъка, това и нищоповече.Така възприетият възглед е проклятиетона историка. Безкрайни уроци за безсмислиетона игрите на разум, на чувство и вяра.Единствените достойни историци, твърдя аз,са онези, които завършат живота си снедвусмисления акт на самоубийство.
Шеста бележка, Втори том
Събрани бележки на самоубийци
Историк Бревос (Колебливия)
Майка му обичаше ръцете му. Ръце на музикант. Ръце на скулптор. Ръце на художник. Уви, бяха на друг, защото канцлер Трайбан Гнол не притежаваше такива дарби. Но през годините обичта му към ръцете му, колкото и да бе зацапана от подигравката с един физически дар без подходящо изражение, беше нараснала. Те в известен смисъл се бяха превърнали в собственото му произведение на изкуството. Изгубеше ли се в дълбок размисъл, ги наблюдаваше — плавните им движения, пълни с изящество и елегантност. Никой художник не можеше да улови истинската красота на тези безсмислени инструменти и макар да имаше нещо мрачно в тази преценка, той отдавна се бе примирил с това.
