Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Мистър Пикуик се прозя няколко пъти, когато дочете този кратък ръкопис, сгъна го старателно и го сложи обратно в чекмеджето; после с крайно уморено изражение на лицето запали свещта си и се запъти нагоре към своята спалня да си легне.

Той спря по навик при вратата на мистър Даулър и почука, за да му пожелае лека нощ.

— А! — рече Даулър. — Лягате ли си? Бих искал да направя същото. Потискаща вечер. Ветровито е, нали?

— Много — потвърди мистър Пикуик. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Мистър Пикуик се прибра да спи, а мистър Даулър отново седна в креслото пред камината, за да изпълни прибързано даденото обещание: да чака, докато се върне жена му.

Малко неща на този свят са по-неприятни от това да бодърствуваш, докато се върне някой, особено ако този някой е отишъл на гости. Неволно мислиш колко бързо минава времето за другия, докато за теб едва се влачи; и колкото повече мислиш за това, толкова по-слаба става надеждата ти за по-скорошното му завръщане. Стенният часовник, и той цъка тъй шумно, докато стоиш самотен и ти се струва, че имаш върху си някаква долна дреха от паяжина. Най-първо нещо гъделичка дясното ти коляно, а после чувствуваш същия дразнител в лявото. Едва си взел друго положение и същото става с ръцете ти; размахваш крайниците си по най-разнообразен и причудлив начин и ето че усещаш същото в носа; захващаш да го търкаш, сякаш искаш да го откъснеш, и сигурно, ако би могъл, би го сторил. Очите, и те ужасно ти досаждат; а фитилът на едната свещ е станал инч и половина, докато снемат нагара от другата. Ядосват те тези и други дребни неприятности и твоето бодърствуване след известно време, когато всички вече са легнали и спят, може да се нарече всичко друго, но не и забавно развлечение.

Точно това бе мнението и на мистър Даулър, докато седеше пред камината и съвсем справедливо се възмущаваше от всички безчовечни хора на това „гости“, които го караха да бодърствува до толкова късно. Не се разсея лошото му настроение и когато си спомни, че в началото на вечерта му бе влязло в главата, че точно главата го боли и беше останал дома. Най-накрая, след като на няколко пъти го побеждава дрямката и клюмаше напред към решетката на камината, отдръпвайки се точно навреме да не си жигоса лицето, мистър Даулър реши да се изтегне на кревата в задната стая и да размишлява — не да спи, разбира се.

„Аз спя тежко — рече си мистър Даулър, като се хвърли върху леглото. — Трябва да съм буден. Смятам, че оттук мога да чуя, когато се чука. Да, така си и мислех. Ето, чувам нощния пазач. Тъкмо минава. Сега го чувам по-слабо. Още по-слабо. Вече завива зад ъгъла. Ето!“ — Когато мистър Даулър стигна до тази точка, той също направи завоя, пред който дълго се бе колебал, и заспа дълбоко.

Тъкмо часовникът удари три часа, и вятърът изтласка в сърповидния площад мисис Даулъровия портшез88, мъкнат от двама носачи — единият нисък и дебел, другият дълъг и слаб; те с мъка успяваха да останат в изправено положение, без да говорим за портшеза. В тази висока част на града, а особено в сърповидния площад, яростта на вятъра бе огромна: той фучеше, сякаш искаше да изтръгне уличните павета. Носачите бяха много доволни, когато поставиха портшеза пред прага и чукнаха юнашки двоен удар на външната врата.