Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Това е явна несправедливост към паметта на крал Лъд и злонамерено превъзнасяне на добродетелите на крал Коул.
Ала всред цялото това празненство и веселие присъствувал един човек, който нито вкусвал от леещите се искрящи вина, нито пък танцувал, когато менестрелите свирели. Това бил не друг, а самият принц Бладуд, за чието щастие цял един народ си бил отворил и гърлото, и кесията. Истината била, че, забравил неоспоримото право на министъра на външните работи да се влюбва вместо него, принцът се бил вече влюбил по своя лична воля, противно на всички политически и дипломатически правила, и се бил обрекъл на красивата дъщеря на един атински благородник.
Ето ви едни ярък пример за многообразните преимущества на цивилизацията и нейната изтънченост. Ако принцът бе живял в по-късна епоха, той би могъл веднага да се ожени за избраната от баща му принцеса, а после да се залови сериозно на работа, за да се освободи от тежащото му бреме. Би могъл да я подложи на систематически обиди и пренебрежение, за да разбие сърцето й, или ако силният дух на нейния пол и гордото съзнание за множеството незаслужено понасяни оскърбления са й дали сили да издържи това тежко изпитание, той би могъл да опита направо да й отнеме живота и по този начин да се избави от нея веднъж завинаги. Но ни едно от тези избавителни средства не дошли на ума на принц Бладуд и той поискал частна аудиенция от баща си и му признал всичко.
Стара привилегия на кралете е да властвуват над всичко освен над собствените си чувства. Крал Лъд пламнал от страшен гняв, хвърлил короната си нагоре до тавана и пак я хванал — защото в онези дни короните на кралете били винаги на главите им, а не в Тауър, — заудрял с нозе, бършел чело, чудел се защо неговата собствена плът и кръв се бунтува срещу него, а най-накрая повикал стражата си и заповядал да отведат принца и го затворят незабавно в една висока кула: подобно поведение възприемали обикновено кралете в старо време към синовете си, когато техните брачни наклонности случайно не съвпадали съвсем с кралските.
Когато принц Бладуд излежал близо година във високата кула, виждайки с телесните си очи само каменен зид, а с вътрешния си поглед — само безкрайно затворничество, той естествено захванал да обмисля как да избяга.
И това той успял да извърши след месеци подготовка; като тактично оставил обедния си нож в сърцето на тъмничаря, да не би да заподозрат бедния човек (който имал семейство), че е бил подкупен и разгневеният крал да го накаже съответно.
Монархът бил извън себе си от загубата на своя син. Той не знаел на кого да излее мъката и гнева си, но за щастие се сетил за Великия шамбелан, който бил довел сина му от чужбина, и отрязал едновременно и пенсията, и главата му.
Междувременно младият принц, предрешен изкусно, скитал пешком през бащините си владения, ободряван и поддържан при всички свои неволи от сладката мисъл по атинската девойка, невинна причинителка на тежките му изпитания. Един ден той спрял да почине в далечно село и виждайки веселите танци по ливадата и веселите лица на минаващите насам-натам, се осмелил да запита един пируващ за причината на това празненство.
— Нима не знаеш ти, о страннико — му отговорили, — за недавнашното обръщение на нашия милостив крал?
— Обръщение? Не! Какво обръщение? — запитал принцът: нали той избирал все странични безлюдни пътеки и не знаел какво става по големите друмища (големи според тогавашните понятия).
— Ето какво — отвърнал селянинът, — онази чужденка, за която искаше да се ожени нашият принц, се омъжила за благородник-чужденец от нейната си страна; и кралят го провъзгласява с обръщение, провъзгласява и всенароден пир; защото сега принц Бладуд ще се върне и ще се ожени за избраната от баща му принцеса, която, казват, била красива като самото слънце. За твое здраве, господине. Бог да пази краля!
Принцът не останал да слуша повече. Той побягнал оттам и се скрил в най-гъстия шумак на близката гора. Продължил той своето скитничество ден и нощ: под жарещото слънце и студената бледа луна, през изсушаващия пладнешки пек и влажния нощен хлад, в сивия светлик на утрото и червеното зарево на залеза. Тъй нехаел той за време и посока, че както тръгнал за Атина, се озовал в Бат.