Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Продължиха напред, като избягваха пътища и селца, придържаха се към пасбищата, а хълмовете изкачваха само вечер, за да си направят лагер и да пренощуват. След още два дни преход наближиха река Андур, отвъд която, по думите на Арендил, имало предостатъчно гора.
— Слава на Покойните — каза Иллиан. — Тук се чувствам все едно съм гола.
Бяха изминали пет мили следващата сутрин, когато го чуха — далечен гръм, придружен от леко треперене под краката им. Сред тях вече нямаше ни един достатъчно наивен да вземе тези звуци за начало на буря.
— Движат се на юг — докладва Давока, проснала се с ухо, долепено до земята. — Пред нас са — добави и се изправи. — Много скоро ще са тук.
— Иллиан! Арендил! — Френтис им махна да яхнат конете. Инструктор Ренсиал свали набързо дисагите и им даде юздите. — В галоп на запад — каза им Френтис. — Не спирайте. След седмица би трябвало да стигнете до Нилсаел… — Млъкна, защото Иллиан внезапно пусна юздите и се дръпна назад със скръстени ръце. Арендил застана до нея, също захвърлил юздите.
— Това не е игра… — започна Френтис.
— Знам, че не е игра, брат Френтис — прекъсна го Иллиан. — А аз не съм дете, същото важи и за Арендил. След онова, което направихме, вече не сме деца. Оставаме.
Френтис ги гледаше безпомощно и се давеше в чувството си за вина. Идеше му да им кресне: „Ако умрете тук, вината ще е моя!“
— От самото начало беше ясно, че едва ли ще оцелеем, брат Френтис — каза Арендил с мрачна усмивка.
Френтис издиша бавно, преглътна напиращия крясък, после плъзна поглед по нещастната си банда и не видя страх върху нито едно лице. Всички го гледаха с мълчаливо уважение и чакаха заповедите му. „Бях превърнат в чудовище, но тези хора ме направиха по-добър човек. Върнаха ме. Прибрах се у дома.“
Вече ясно усещаше треперенето на земята под краката си — нарастваше плавно и неотвратимо. „Сигурно са хиляда или повече.“
— Направете кръг — каза той и посочи едно малко възвишение на двайсетина крачки от тях. — Инструктор Ренсиал, моля, яхнете един кон и застанете заедно с мен в центъра.
Яхна другия кон, подкара го към възвишението и застана до Ренсиал, докато другите затваряха обръча около тях, оформяйки бодлив жив плет от изтеглени мечове и изпънати лъкове.
Първите конници се появиха пред погледа им след минути, неясни силуети в утринната мараня, двайсетина мъже, които препускаха в галоп. „Без брони са — помисли Френтис. — Волариански съгледвачи…“ Главата му се изпразни от мисли, когато различи лицето на водещия ездач. Слаб мъж на средна възраст с късо подстригана коса и много светли очи, с тъмносин плащ, който се развяваше зад него.
— Свалете оръжията — извика Френтис, смъкна се от седлото и тръгна напред с подкосени крака. Мъжът със синия плащ дръпна юздите и спря коня си пред него.
— Братко — поздрави го инструктор Солис, гласът му бе дори по-дрезгав, отколкото го помнеше Френтис. — Май се движите в грешната посока.
8.
Рева
Рева чу гласа на Четеца още преди да е стигнала площада и се зачуди как един толкова стар човек може да крещи толкова силно.
— … Отецът е отвърнал погледа си от нас заради тези прокълнати еретици…
Затича се и скоро излезе на площада, който се оказа пълен с хора, всички загледани в центъра на откритото пространство и слушащи в захлас думите на Четеца.
— … този град е дар от Отеца! Бижуто, подарено на Обичаните и наречено на най-великия му слуга! А ние позволихме развалата на друговерците да загнои тук…
— Дръпнете се! — Рева започна да си пробива път през множеството. Повечето зяпачи се отместваха, щом видеха лицето ѝ, други не бързаха толкова, а тя не беше в настроение за любезности. — Мръдни бе! — озъби се Рева и мъжът, който бе посегнал да я сграбчи за ръката, залитна назад с разкървавен нос. След това преминаването ѝ през тълпата стана по-лесно.
— … прочистете този град! Това ми каза Отецът, това пише в Десетокнижието, макар че положих сериозни усилия да открия друг съвет. „Направете града ми чист като преди и взорът ми отново ще се обърне към вас…“
Рева най-сетне се измъкна от тълпата и видя, че в центъра на площада е пълно с коленичили хора, вързани с въжета и заобиколени от мъже с извадени мечове. Повечето мечоносци бяха жреци, забеляза Рева, а останалите бяха предимно мъже над средна възраст, твърде стари, за да участват в сраженията при стените. Като я видяха, немалко от тях очевидно се почувстваха неудобно, но имаше и такива, които я гледаха предизвикателно, един дори се осмели да ѝ препречи пътя, когато тя тръгна към Четеца.